Подготвям страница „Метрополис“ в списание EVA. Понякога включвам рубриката „Град на месеца“. За април това трябваше да е Брюксел. Причините никак не са философски – в началото на март за първи път бях в Брюксел и градът ми хареса, за разлика от много мои познати, които казваха – Брюксел, каква скука!

Текстът беше следният:

Брюксел заслужава симпатиите ни дори само заради факта, че Пикаещото момченце е негов символ. Да избереш нещо толкова инфантилно и малко, защото Манекен Пис е по-малък дори от най-занижените очаквания, предполага себеирония, която на нас със забавните ни амбиции да строим най-големите неща на Балканския полуостров ни е чужда.

Ароматът на гофрети (изберете брюкселските, поръсени само със захар) те обгръща още със стъпването на Централната гара, която иначе не е от най-приветливите места в града. Само ужасен аскет може да устои на шоколадовите витрини на откутюр майстора Пиер Марколини или на шоколада със солен карамел на Godiva, особено ако ти го продаде изтънчен младеж с екстравагантно завити мустаци. Вечерта можеш да го срещнеш с приятеля му из готините брюкселски барове да пие някоя от 800-те вида белгийска бира в чаша, създадена точно за тази марка. Или да яде прочутите миди и пържени картофки.

Великолепният дизайн на витрините на магазини и ресторанти подсеща за традициите на града в добрия вкус. Малцина оценяват ретро чара на брюкселските дантели, но любителите на модерността ще се утешат навярно в музея на Рене Магрит. Задължителна спирка! Прочутите му бомбета, които присъстват и в много от картините му, всъщност са толкова подходящи за местния климат – редуването на ситен или по-едър дъжд и безотговорен вятър прави отварянето/затварянето на чадърите уморително занимание. Бомбето май е много по-удобно. Но да отидеш в Брюксел и да не се сблъскаш с особеностите на брюкселското време е като да отидеш в Рим и да не видиш папата – пропуск. За нищо на света не подминаваме и огромните сгради на Европарламента – този римейк на Вавилонската кула, на възхитителната въпреки всичко вяра на Европа, че може обединена да стигне небето. Туристите имат на разположение Парламентариума в сградата „Вили Бранд“ – за да усетят как работи машината на Обединена Европа, или да посетят Парламента с предварителна онлайн резервация.

Обвиняват Брюксел в скука, но как може да е скучен някой с толкова шоколад и ирония в джоба?

След атентатите на 22 март текстът за Брюксел няма как да бъде същият. След атентатите чух различни неща.

Една приятелка каза, че самите мюсюлмани трябва да предприемат нещо срещу терористите – да се разграничат, да ги отлъчат.

Една приятелка каза, че Америка и Европа са виновни, защото са разпалили войните в Близкия и не толкова близък Изток и сега си сърбат попарата.

Една приятелка каза, че емигрантите са виновни.

Една приятелка каза, че ще си вземе вкъщи семейство емигранти, ще си ги гледа и ще си ги покръсти.

Една приятелка каза, че няма нищо лошо в това да се позагръщаш, когато минаваш по улица, населена с араби.

Аз исках да кажа, че Брюксел трябва да нахлупи по-дълбоко бомбето на Магрит и да продължи с лошото време, шоколадите и бирите си, но това щяха да са празни думи, защото бомбето и добрият вкус не могат да те предпазят от бомбата с пирони в нея. От рухналия таван на летището също.

Вчера, след като се успокоих, че Виктор, Дани, Милан, Надя и Емо от Брюксел са добре, след като си плюх в пазвата и чуках на дърво да не стане така и тук, си дадох сметка, че, да, случилото ме потресе, но ме потресе малко по-малко, отколкото атентатите в Париж през ноември, които ме потресоха малко по-малко от нападението срещу „Шарли Ебдо“ по-рано миналата година. Възможно ли е да свиквам? В „Седем добри години“ Етгар Керет описва как с жена си и детето си играят на сандвич с пастърма по време на поредната тревога за нападение в Израел. Тримата лягат край пътя според инструкциите на Гражданска защита – майката е отдолу, детето върху нея, бащата – най-отгоре, като две филийки хляб с пастърма между тях. На сина им играта толкова му харесва, че не иска да свършва. Дали и в Европа ще започнем да я играем? Досега бяхме парижани, станахме брюкселци (но не и истанбулци, май никой не написа Je suis Istanbulien), какви ще сме през следващите месеци – лондончани, римляни, мадридци? Казват, че след атентатите преди години в Лондон първите няколко дни метрото пътувало почти празно. И после всичко се върнало по старому.

Истината е, че всеки атентат ме ерозира отвътре, дори когато после се връщам към уж стария си живот. Ерозира човещината ми. Истината е, че не мога да изпитам и грам съчувствие към атентаторите, които били имали дрън-дрън... Сигурно и Чикатило е имал трудно детство. Това прави ли го по-секси? Салах Абдеслам в крайна сметка е роден в Белгия и никой не е бомбардирал роднините му. Може да се е чувствал втора ръка гражданин, но белите протестантски англосаксонци в САЩ през 19-и век също са говорили нелюбезно за „жабарите“ италианци и „мръсните“ ирландци. Тогавашните емигранти обаче не са стреляли хората по кафенетата заради това, работили са и днес са част от Америка заедно с пастата и Парада за Свети Патрик.

Ришард Капушчински казва, че с европоцентризма е свършено и че трябва да приемем, че бъдещето е на една християнско-мюсюлманска Европа. Берлинчани се хранят с боквурст и турски кебап, пише той в „Стремителният ход на историята“. Боквурстът е наденичка, хлебче и малко горчица, докато в кебапа освен парчето месо получаваш много зеленчуци, лук, домати и сос. Според него няма как немската наденичка да не претърпи поражение.

Сигурно е така. Културите се състезават, културите на хранене също. Но все пак се надявам, че Брюксел ще остане град на шоколада и бирата, а не на пилафа и ментовия чай. Дано за тях да пътуваме до други места.