Първият вкус, който си спомням в живота, е от времето, когато съм била малко над двегодишна, и е на малините, които баба ми береше на вилата и вареше на сладко. Обожавах да ям пяната, която тя отделяше в купичка.

Ирина Тенчева го разказва, докато налива в чашите с малини на дъното им ледено просеко. Посреща ни в къщата в подножието на Витоша, в която двамата с Иван Христов живеят. Нарича я „Вила Вилекула“ и привечер тя наистина се пълни с детски гласове. Но в късния делничен предобед Ава (на 10), Спас (на 9) и Верджиния (на 7)* са на училище. Самуил, който скоро ще стане на 10 месеца, е някъде на горния етаж, зает със своите бебешки работи.

Дните на голямото семейство на Ирина и Иван започват около дъбовата маса в открития към кухнята хол. Това е първата мебел, купена след пренасянето им в новата къща, която „наследяват“ с вградените кухненски шкафове, камината и дограмата от предишния й собственик. Естествената красота на дървото дава на Ирина идеята за дървени греди на тавана и шкаф за вино, които напомнят за уюта на хижа в планината, за кресла пред открития огън и дълги вечери с неангажиращи разговори. Съжалява, че няма кухненски остров, защото обича да готви в присъствието на приятели и сега те трябва да стоят на крак зад нея, ако искат да си говорят, докато тя се върти около котлоните. Ирина е трябвало да направи ремонта за 3 седмици, но и за миг не се е съмнявала, че иска този дом. „Живеехме под наем, когато се събрахме с Иван. Аз не мога да отглеждам деца, без да имам собствен дом, това е някаква моя си българщина. На Запад хората нямат проблем да живеят под наем“, казва тя.

Сутрин преди училище и работа всички са на масата за закуска. Докато чакат Ирина да я направи, децата хрупат нарязани плодове. „Искам да им създам здравословни навици. И съм изключително щастлива, че моите три деца и Ава свикнаха с това. Дори сега те ме подсещат, че трябва да ям плодове. Защото за мен плодовете са свързани с диети. Не е нещо, което да ми се прияде. Любими са ми ябълките фуджи – сочни, страшно хрупкави.“ Закуската продължава с мюсли или препечена филия с мед, или домашно направени кейк, сладки, баница, а понякога – с яйца. Ирина не е фанатик, затова през лятото се случва да поднесе на децата закуска... с мелба – много плодове, ядки, бисквити и 2 топки хубав сладолед. Малките заминават на училище с домашно приготвени сандвичи, защото невинаги харесват храната, която получават там.

Обича да се върти из кухнята. Жените в рода на майка й ГОТВЯТ. Баба й Ирина е професионална домакиня, завършила специализиран лицей. „Феноменална жена беше. Благодарение на нея нищо във висшия пилотаж на класическата кухня не ме плаши. Никой не ме е учил – това се прави така или иначе. Просто съм развила отношение към вкусната храна. Не че вкъщи не мога да приготвя боб и пържоли. Но не това е било обичайното меню, с което сме изхранени с брат ми и братовчедите ми. Баба ми месеше воловани с масло и манатарки вместо баници. Правеше фрикасе, а не пиле каша – това е лекият сос с жълтъци и лимонов привкус. Майка ми готвеше дивечови меса, петлета по френски. Не сме сядали на маса с мусака и боб. Може би затова и не ги обичам. Дано да не звучи претенциозно, но това е истината. На 23-24 години заживях сама и започнах да готвя за моите приятели. Винаги съм събирала хора на храна и вино. За мен храната преди всичко е повод да поговорим. Всеки ден изнасям такива „проповеди“ на децата ми: моля ви, не бързайте. Не е нужно да се нахраните и веднага да станете. Дори бебето да има нужди, да приплаква, вечерята заедно е 100-процентово правило. Имаме някакви 50 минути, в които трябва да се видим. Храната не е само да напълниш тумбака. Иначе през деня всеки живее своя живот, в който другите не участват. Телевизорът ли да ни събере, за да си разкажем кой какво е правил?“