Една сутрин миналата година се бях събудила неприлично рано и гледах от прозорците на кухнята към булеварда, който върви на запад към „Люлин” (имаше един соцвиц, че "Люлин" е построен, за да се види колко лошо се живее на Запад). Гледката по принцип е доукрасена с кофи за боклук. Край тях в тази много ранна сутрин вървеше клошар с количка, пълна с накъсани кашони. Трябва да е бил сезонът на баловете, когато редовно по булеварда се носят откъснали се от колите на абитуриентите балони. И моят човек беше привързал към количката си едно такова синьо балонче и пееше. Нещо, например за момата Калина, която трябвало да даде на заден по тегави съображения от патриархално-морален произход. Всъщност няма значение какво точно, но пееше с цяло гърло. И аз, от прозореца на своя сравнително уреден живот, искрено му завидях – че ей така, на улицата, се чувства свободен да запее, да си върже нелепо синьо балонче и да се чувства свободен, без да му пука дали пее фалшиво и кой какво ще си помисли, дали няма да събуди и разгневи някого, какво ще му се случи по-късно през деня и дали някой ще го лайкне във въображемия фейсбук на живота. Това беше най-свободният човек, когото съм виждала напоследък и може би най-щастливият, поне през онази сутрин.

Сега препрочитам „Крака на костенурка” на Николай Грозни, защото ще правя интервю с автора. Рядко ми се случва да се връщам към някоя книга, което, вероятно, говори за известна повърхностност, но пък така си спестявам и много разочарования. Трудно можеш да прочетеш книга по същия начин, по който вече си го направил. Както не можеш два пъти да влезеш в една и съща река. Спомням си какво разочарование беше, когато преди 5-6 години се опитах да чета отново разказите на детския ми кумир О'Хенри, видяха ми се наивни, лишени от изящество, а вероятно просто бяха лишени от магическия поглед на детството. Но ето че сега, 4 години след първия прочит, отново съм в „Крака на костенурка”, в която авторът описва живота си като тибетски монах, и отново ми харесва. „На Запад нещата се приемат сериозно – пише Грозни. – Животът е сериозна работа. Храненето е сериозна работа. Утрешният ден е сериозна работа. Тук (в Индия, в Дарамсала – б. а.) аз най-накрая мога да дишам: не те принуждават да останеш жив! Каквото и да се случи, все е добре. Да умреш е добре, да просиш е добре. Не се налага да планирам живота си. Мога да си седя и да му се наслаждавам."

Излиза, че "моят" клошар със синьото балонче е идеалният тибетски монах и мъдрец, разбрал, че всичко е една голяма шега. Какво да кажа, може би точно в този момент, докато чета Грозни, и аз го разбирам. Проблемът е, че не съм готова да платя цената на следващия момент...

Като се замисля, обаче, и клошарят, и тибетският монах не са напълно свободни. Клошарят вероятно също има бизнесплан, който спазва – кои квартали да обиколи, къде да занесе хартията, за да си купи нещо за ядене или пиене. Тибетският монах е обвързан с обети и дължи уважение и послушание на гурута, гешета и т.н. Освен това той също трябва да се храни и да спи някъде, за което му трябват пари, керосинов котлон, мас от як, брашно за чапати. Докато е жив, човек е обвързан и зависим, не се сещам за друг вариант, защото не познавам нито един жив Буда.

Затова обръщам гръб на прозореца и поглеждам към собствения си ден, в който мога да реализирам някаква поне малка свобода. Ако реша, мога да си купя дузина балончета и да си ги надуя. Вкъщи. Мога да ги пукам после едно по едно. Но чак и да пея... Съседите ще спрат да ме лайкват по стълбището и да ми отключват входната врата, когато не мога да си намеря ключа в чантата. На такава жертва чак не съм готова...