Видях я за първи път на връщане от работа една лятна вечер. Симпатична възрастна жена. Стоеше на средата на улицата. Спря ме и каза, че се е изгубила, че живее наблизо, но не помни къде. Беше възпитана, притеснена, малка на ръст сигурно от възрастта. Докато се опитвах да й помогна да се сети и я разпитвах помни ли улица, как изглежда сградата, в която живее, се появиха хора, оказа се, нейни съседи и я поведоха към блока точно срещу нас. На следващия ден отивах на работа и минавайки оттам, чух шум. Вдигнах поглед. Тя ми махаше от един прозорец на първия етаж, до едно пожълтяло от времето перде. Беше потропала, за да вдигна поглед. Усмихваше се с изгубен поглед. Гледаше донякъде с поглед на дете, оттам нататък в очите й имаше празнина. Едва ли ме помнеше. Като че ли просто махаше на живота на улицата, който вече можеше само да наблюдава, без да участва в него. Беше с добри очи, бяла коса, леко оредяла от времето, вързана на опашка, бяло светло лице с омекнала кожа, с почти невдими бръчки. В процепа между пердето и прозореца не се виждаха мебели в стаята. Все едно стаята беше опустяла заедно със спомените й. Дали имаше такива въобще? В кое време живееше в този момент? В едно великолепно интервю на Жерар Депардийо за www.telerama.fr той казва, че за него миналото не определя сегашното. Няма никакво значение какво е преживял. Сегашното е вечността. И тази жена живееше във вечността на своето сега, наблюдавайки случващото се от брега на живота.

Чух почукване от нейния прозорец и на следващия ден. Пак й махнах. И така свикнах да й махам. Свикнах да поглеждам към прозореца да видя дали е там. Изглеждаше мила.

От известно време я няма. Минавам оттам и я търся с поглед. Дали е добре? Къде е сега? Животът ни събира и разделя като бърза река. Саморисува се, а после времето заличава следите. Можем да бъдем вечни наистина само сега.