Добре де, все трябва да сте направили някой път заедно нещо много щуро. Опитайте се да се сетите.

Луиза (към Весела, иронично): Ей, лудачке!

Весела (мисли, сериозно уж): Сто процента има нещо... (мисли дълго) Обаче не мога да се сетя. Май не сме луди.

Не знам, мислех си, че сте като онези момичета – нощните пеперуди от книгите на Фицджералд... Екстравагантните южнячки... Като Зелда например... Скоро беше Хелоуин. Не може да не сте се маскирали някой път.

Л.: Ако искаш вярвай, миналата година за първи път празнувах Хелоуин. Бяхме в Пловдив, репетирахме „Евридика“, беше Хелоуин, и вечерта, след репетиция с колегите се чудехме какво да правим, отворихме гардероба на театъра и се направихме на страшни маймуни. Аз бях Булката труп. После обикаляхме разни заведения, но хората ни отбягваха, защото си мислеха, че ще им искаме пари. А с Весела най-често се събираме, хапваме, пийваме си чаша вино, пушим по една цигара, щото не сме пушачки... Ние просто имаме нужда една от друга. Обсъждаме си наши, лични работи. Неща, които не можеш да си кажеш с никой друг.

В.: Който е приятел на всички, не е приятел на никого.

Л.: Ето, Весела пак с афоризъм! Знаеш ли кое много ме дразни в нея? Тя знае всичко. Дати, факти, точности от световната история, химия и физика. Всичко. Ама наистина! Тя преди НАТФИЗ е учила една година философия.

В.: Аз много искам да отида в „Стани богат“. Напиши го, моля те! Не искам пари, благотворително ще участвам. Умирам да ми задават въпроси и да отговарям. Когато бях малка и пътувахме нанякъде само с баща ми, аз сядах отпред до него и му казвах – тате, питай ме нещо. Нали обикновено децата питат родителите си разни неща. В случая обаче аз очаквах те да ме питат нещо и с това ги тормозех.

Добре, а на шопинг ходите ли заедно?

Л.: Отдавна не сме.

В.: Нямаме пари. Нямаме какво да облечем. Много е гадно. Аз съм като в онзи виц, дето един казал, че парите, които има, ще му стигнат до края на живота му. Ако умре във вторник. И аз така. Парите ще ми стигнат до края на живота ми, ако умра след две седмици. Обаче дотогава – влизам в магазина и започвам – това сирене, онова сирене...

Л.: Ние обичаме да си подаряваме разни неща. Последно си разменихме пръстени... (Двете се разсмиват и ми показват въпросните пръстени – готини и несериозни.)

В: Луиза пък ми подари за рождения ден една много красива бяла рокля... Имахме премиера на „Лив Щайн“ на Аполония и в Созопол ми я избра...

Е, не знам... Бяла рокля, пръстени... Ако не искате да създадем грешно впечатление у читателя, ще се наложи да разкажете за връзките си.

Л: След като преживях много публична връзка – с Явор (Бахаров – б.р.), разбрах, че публичността до нищо хубаво не води, само пречи. Затова повече няма да си разказвам връзките.

Казвате ли си всичко в очите?

Л.: Нямаме задръжки. Мислиш ли, че съм дебела? Да.

В.: Обикновено аз съм тази, която пита и получава този отговор. Много обичам да ям.

Л.: Да, Веселка е голям ценител на хранителното изкуство и готви много вкусно. Много обичам да си похапвам при нея. И майка й също готви страхотно.

В.: Луиза пък дори едни яйца да направи, стават страхотни. Докато бяхме студенти, веднъж сготви фантастична мусака, която още помня.

Кое е последното нещо, което направихте една за друга?

В.: Свързано е със спектакъла „Лив Щайн“, новата ни премиера. Беше много важен за мен, защото ми се струваше, че от доста време не съм правила нищо стойностно, нищо наистина силно като роля. Може би защото дебютните ми спектакли с Явор вдигнаха летвата високо и аз самата най-вече очаквах от себе си още повече. И се появи тази пиеса, много силна като текст, и видях шанс да направя отново нещо, което да ме вдигне, да ме вдъхнови...

Л.: (прекъсва я) Ето това аз не го разбрах в началото. Весела е с главна роля, а моята е... Не малка, но героинята ми е много лековата, фриволна. От много време се опитвам да избягам именно от такива героини. Не исках да я играя тази роля и тогава Весела ме дръпна и ми каза, че за нея тази пиеса е много важна и аз като се отнасям несериозно, тя не усеща подкрепата ми, а има нужда от нея. Каза ми, че в тази роля има много неща, които могат да се изкарат, и че мога да я направя много по-различна, отколкото е на текст. Мисля, че в крайна сметка успях да направя от тази малка роля една пълнокръвна и дори трагична героиня. Така че „Лив Щайн“ се превърна в нещо като лакмус за нашето приятелство. Понеже не премълчахме проблемите и се подкрепихме.