#ЛуизаГригорова #ВеселаБабинова #Лудигодини

За моментите на душевна нестабилност и как се справят с тях, защо се наричат една друга Пинч, за екстремното им пътуване към Кръстова гора и защо Ники Кънчев трябва да покани Весела в „Стани богат“

Ирина Иванова 12 January 2016

Снимка: Александър Осенски

 

В колко представления играете заедно? По-трудно или по-лесно е да си партнираш с някого, с когото си толкова близък приятел?

В.: Най-напред играхме сестри в „Маркиза дьо Сад“ в НАТФИЗ, а сега играем в цели три представления в Малък градски театър – „Скъперникът“ по Молиер на Лилия Абаджиева, „Дванайсета нощ“ по Шекспир с режисьор Тея Сугарева и най-новото – „Лив Щайн“ на Нино Харатишвили с режисьор Крис Шарков. Като се познаваш толкова добре с партньора си на сцената, е и по-лесно, и по-трудно.

Л.: Не можеш да подхлъзнеш другия... От друга страна, някакви неща са ви смешни само на вас и това е много опасно, защото като се появи едно „огнище“ на смях на сцената, заразата плъзва лесно и може да избухне епидемия...

В.: Много е страшно, особено когато пиесата не е комедия. Веднъж Мишо Билалов в „Нощна пеперуда“ вместо „макарон“ каза „накарон“. Не че е голяма смешка, обаче когато ти е на половин педя от лицето, сцената е сериозна, залата е тиха и изведнъж чуваш това „накарон“... Трябваше да си помисля за всички най-големи бедствия и ужаси, за да не избухна.

Нали няма да се опитате да ме убедите, че си говорите само за театър? Какво обичате да правите, когато сте заедно извън „светая светих“?

Л.: Преди много обичахме да ходим на „4-ти километър“ на всякакви партита с електронна музика, или дръм енд бейс, или дъбстеп. Идваха яки диджеи, готини вокали, обикаляхме клубове, които вече не съществуват... И сега обичаме, когато сме заедно в колата и пътуваме нанякъде, да си надуем Requiem for violence – едно парче на Е.G.O. Aма много силно.

Често ли пътувате заедно? Къде ходихте последно?

Л.: На Кръстова гора. Един ден просто ни хрумна, качихме си се на колата и – хайде! Нито една от нас не беше ходила обаче и не знаехме какво да очакваме. По пътя ни застигна буря зверска. Изкарахме си акъла. Аз, понеже все пак карам, се опитвах да изглеждам спокойна, но и двете бяхме доста изплашени. Освен това се оказа, че нагоре към Кръстова гора е доста стръмно. Караш по някакви завои, над теб – планина, под теб – пропаст. И изведнъж земята и небето се сляха в нещо мрачно, рязко и черно и започнаха едни гръмотевици, един страшен порой... И ние пълзим нагоре...

В.: Луиза е много добър шофьор и само при нея не ме е страх да се возя. Обаче на мен ми стана лошо от завоите... Абе все едно не на Кръстова гора, а в Мордор отивахме. Добре че като стигнахме горе, дъждът спря и един поп ни направи сандвичи и чай.

Л.: По повод това пътуване си помислих, че лично на мен приятелството с Весела ми действа много положително, защото ме кара да пренебрегвам понякога своите чувства, да преодолявам себе си заради нея. Аз също умирах от страх, обаче като шофьор се чувствах отговорна за нейния душевен комфорт и си давах вид, че съм спокойна, за да е спокойна и тя.

Честно казано, си мислех, че ще ми разказвате как не си лягате по цели нощи, защото обикаляте някакви партита и купони, а вие – Кръстова гора!

В.: Имаше и такъв период, но вече мисля че е зад гърба ни. И на двете. Нали, Пинч?

Л.: Да, Пинчи.

Пинч?!

Л.: Ние така си казваме. Има си история. Преди това искам да кажа за партитата. Аз специално съм в такъв етап от живота ми, че предпочитам да се прибера при приятеля ми, при човека, с когото наистина искам да бъда, да си пуснем филм, да се гушнем и да си заспим дори, отколкото давай да купонясваме до сутринта, щото така се прави. И освен това заведенията са същите, хората са същите и се напиват по абсолютно същия начин.

В.: Мен просто не ме влече да трещя до сто часа... Винаги съм била против да стоиш задължително до края на купона, до сутринта... Затова просто си вземам чантата и си тръгвам, без да се обаждам на никого. Казвам само на Луиза и се изнасям.

Кажете ми за това странно обръщение – Пинч!

Л.: От един виц започна. Аз не мога да разказвам вицове. Никой не се смее на вицовете, които разказвам. И веднъж разказвам поредния тъп виц за eдин пинчер нинджа (вицът е с неприлична думичка и не мога да ви го преразкажа – б.р.) и пак никой не се смя, обаче оттогава един колега започна да ми вика „пинчер нинджа“, после аз започнах да викам така на Весела и сега ни се струва дори много смешно.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР