Тази година станах на 50 и Милена, нашата главна редакторка, ми каза: „Напиши нещо“. Вероятно трябваше да напиша нещо забавно, нещо в смисъл колко е хубаво на 50, които отвсякъде погледнато са новите 40, пълен напред към удоволствията на живота, да сложа една-две бръчки и качествена козметика за баланс, но не успях.

Бях чела в една любима книга - „Един ден в Древен Рим“ на Алберто Анджела, че средната продължителност на живота на жените тогава била 28-29 години. Значи ако бях древна римлянка, трябваше да съм умряла и да съм забравила. Зададох подобен въпрос на израелската писателка Цруя Шалев, която на 55 и след преживян атентат, в който замалко не загива, изглежда изумително добре (не бих й дала повече от 45, а това не мога да го кажа за немалкото жени с пластики, които съм виждала, защото погледът е голям предател по отношение на годините). Цруя е много мила жена и ме посъветва да игнорирам възрастта, защото тя е само число и на кого му пука за нея. Аз редовно забравям на колко съм години, има по-хубави неща, за които да мисли човек, каза тя.

Така, значи да се съсредоточа върху по-хубавите неща! В моя живот те са синовете и приятелите ми. Първите са вече пораснали момчета и много подозирам, че могат да се оправят и без мен в живота. Вторите са съвсем пораснали и колкото и да ги обичам, а надявам се – и те мен, също знаят как да си измият зъбите сутрин. Значи оставам сама със себе си. Нужна ли съм си? Това с любовта към себе си цял живот не съм го можела, въпреки че знам колко е здравословно и препоръчително за сърдечно-съдовата, отделителната и половата ми система. Оптимизма ми най-добре описва едно стихотворение на Дубравка Угрешич, което ще си позволя да цитирам, без да съм поискала разрешение от издателството („Панорама“ с прекрасния превод на Русанка Ляпова):

„Щом на живота решите да сложите точка,

за стила помислете, при това без отсрочка,

удавете се в бъчва с вино от Тоскана

със стрък розмарин, та смъртта ви тъй ранна

да не лъсне пред хората с грозен сурат,

а да пръска край себе си фин аромат.

...

Щом на живота решите да кажете стига,

то скочете от моста или от някоя дига,

нека бъде ефектно, нека бъде със стил,

разтворете ръцете в размах лекокрил,

но дори и в това пътешествие кратко

непременно вземете за из път нещо сладко.

Да, обаче нали сладкото се оказа вредно, както и препечената кожа от пиле, която толкова обичам. Кажете ми тогава за какво да се хвана в тоя живот? За съжаление не вярвам в чудеса, нито че хората се променят – за толкова години не съм видяла един човек, един-единствен шибан човек, който да се е променил истински, в същността си, хората са като махало, което се люлее около оста си, наляво и надясно, надясно и наляво, но оста си е там, независимо дали си станал веган, йога или на 100. Може би ще претърпя някакви хормонални промени и това ще ме успокои. Възможно е. Но дотогава единственото, за което се сещам, са дребните неща – чашата вино, която ще изпия след работа, някой и друг неделен обяд с приятели, бижу, което ще си купя от Ники Сърдъмов или Митко Делчев, нещо, което ще сготвя и Гого и Петър ще харесат, това, че съм избърсала прахта вкъщи и рафтовете поне за малко са чисти, цветята на балкона, когато благоволят да цъфнат, моментите, когато главоболието отминава и се чувстваш неземно лек и приятно празен, 15-те минути, когато въртя обръч, гледайки телевизия, за да не ми е скучно и вътрешно съм страшно доволна, че така си спестявам плуването, на което ме мързи да ходя. Ето такива неща все още ме карат да ставам от леглото и някак да оцелявам в най-ужасното време от деня – сутрините. Баналното в крайна сметка е толкова жизнеутвърждаващо! За него ще се хвана, само то ще ме преведе до 60-те, които, разбира се, са новите 50. Давай, сестро!

P. S. И не искам да си забравям възрастта, тя си е моя, едно от малкото неща, които съм постигнала самостоятелно.