Подарих на моя приятелка брошка за рождения й ден. Във формата на паднала върху земята капка. Позлатена. Прикрепя се с помощта на два магнита. Когато я купувах, мислех, че е метална, а се оказа порцеланова. Трябваше да се досетя, защото носи подписа на известно студио за керамика. По-точно трябваше да попитам, но това е друга тема.

Приятелката ми се зарадва както тя може, а точно тя може много, не познавам друг човек, който успява да произнесе повече удивителни за единица време. На следващия ден сложила брошката върху якето си. Брошката тутакси се откачила, явно магнитите не издържали, паднала и се счупила на три парчета, две големи и едно малко. Взех парчетата и ги занесох в магазинчето, откъдето бях купила брошката. Там с любезния мъж, който ми я беше продал, констатирахме счупването. Ех, че жалко, да, ех, че жалко. Купих нова брошка. Дадох я на приятелката ми. Тя от радост успяла да я изпусне и брошката се счупила. Обадила се на телефона на керамичното студио, за да им се оплаче. Оттам, меко казано, не я окуражили в оплакването й. Но после й позвънил мъжът от магазина и й казала да заповяда да смени счупената брошка. Сменила я. Вчера разбрах, че брошката отново е счупена, защото пак не се закрепила върху въпросното яке. Паднала и се разбила на десетки малки порцеланови късчета с позлата, които приятелката ми измела. Подозирам, че донякъде с удоволствие.

Познавам някои от най-добрите български бижутери и съм се питала с какво са толкова добри. Поне моят отговор е, че освен необикновени и забавни идеи, те имат и железни професионални умения. Няма как пръстен или брошка на Димитър Делчев или Николай Сърдъмов да се разпаднат, докато ги нося. Освен това са ергономични и удобни. Напоследък все повече ценя занаятчийството, спазването на правилата на изкуството, професионализма, изработването на нещо смислено с ръце. Освен Големи Идеи да притежаваш специфични умения, които си усъвършенствал с години – това искрено ме възхищава. Ужасно ми е досадно, когато попадна на поредния пърформанс с уж оригинална идея и клошарско, парцаливо, евтино, бутафорно изпълнение, в което не откривам никакво умение, никакъв трупан с години заряд. Чувствата, когато някой лази по пода и издава безсмислени звуци, мислейки се за Марина Абрамович, са същите, като след счупването на брошка, която тежи повече, отколкото магнитът й може да издържи – яд и някаква умора от разбитата на парченца идея, само защото някой е сметнал, че може да нарушава правилата, преди да ги е научил.