Когато го питат как си позволява да бъде толкова краен в писането, той отговаря: „О, това е лесно. Просто си представям, че вече съм мъртъв“

На някои от фотографиите си Уелбек изглежда толкова странно, че човек се чуди дали не се стилизира нарочно, за да постигне подобна налудна прическа. И още – дали изобщо има зъби? Неслучайно „Шарли Ебдо“ в последното си издание преди атентата на 7 януари имаше карикатура на писателя с текст „Предсказанията на маг Уелбек: „През 2015-а – без зъби ще остана... През 2022-а – ще празнувам Рамадана!“.

Стреличките на „Шарли Ебдо“ бяха по повод последната книга на Уелбек „Подчинение“ (издадена у нас от „Факел Експрес“), която излезе точно на 7 януари и в която се разказва как на президентските избори в страната печели кандидатът на френските „Мюсюлмански братя“ Мохамед Бен Абес. Абес въвежда полигамията, децата учат в ислямски училища, но пък страната просперира и хората виждат все по-оптимистично бъдещето си.

Когато през 1956 г. на френския остров Реюнион се ражда Мишел Томас, нищо не му предвещава бъдеще на писател. Майка му е лекар, анестезиолог по специалност, баща му – инструктор по ски и планински водач. Както пише в сайта на Уелбек, родителите му много бързо губят интерес към съществуването му.

От петмесечна възраст е поверен на баба си и дядо си по майчина линия в Алжир – неособено образовани хора, които са точно обратното на любители на книгите. Майка му трябвало да замине по спешност в Бразилия с новия си приятел, за да става там хипи, и гледането на малко дете не се вписвало точно в плановете й. На шестгодишна възраст Мишел е изпратен във Франция да живее с баба си по бащина линия, началничка на селска жп гара, която на избори винаги подкрепяла комунистите, макар да й се губело кой точно е Маркс.

От 6 до 12 са най-щастливите години на Мишел, който по-късно ще припознае моминската фамилия на любимата си баба като свой писателски псевдоним – Уелбек. Сред книгите, които чете по това време, са романите на Жул Верн, приказките на Андерсен и комиксите за кучето Пиф, спонсорирани от Френската комунистическа партия. От детските му години няма нито една снимка, изглежда никой не се е сетил да го фотографира.

Завършва висшето училище по агрономия в Париж и по този повод пише: „Единственият проект, който направих по специалността, беше карта на растителността на Корсика, чиято цел беше да се открият най-добрите места за отглеждане на овце. Бях прочел в една брошура, че ученето на агрономия е дало начало на много кариери, но това се оказа глупост. Повечето хора си остават агрономи с няколко учудващи изключения. Двама мои състуденти например станаха свещеници“.

След период на безработица и депресия, която води до няколко престоя в психиатрични болници, Уелбек намира работа като програмист във френския парламент (депутатите били „много мили“).

Жени се, ражда му се син, след което се развежда. Следва нов брак и нов развод. Уелбек не обича да говори за жените в живота си и затова те изглеждат безплътни като сенки от отвъдното. Сред редките му изказвания по темата е, че не споделя американската мания по големите гърди, за разлика от манията по големите хладилници. Според него хората се женят, защото след като престанат да учат и започнат работа, срещите им с противоположния пол намаляват и социалният им живот започва да куца. С други думи, бракът е нещо като патерица срещу самотата.

На 38 години публикува първия си роман, „По-широко поле за борбата“ (1994), в който се разказва за смазващо скучния живот на двама програмисти. Романът става култов, а почитателите му се определят като „депресионисти“. Уелбек коментира, че не разбира каузата им и, честно казано, не му пука за нея. Според него в романа му става дума за това, че започването на работа е като да влезеш в гроба. И че някои хора имат полов живот, а други нямат, просто защото едните са по-привлекателни. „Исках да обърна внимание на факта, че ако някой няма полов живот, това не е по някаква морална причина, ами просто защо този някой е грозен.“