"Здравей, мило момиче, как си? Явно си в отпуска и не четеш вестници, щом не ми се обаждаш!" "Момичето" съм аз, на 56, а закачливият и леко хрипкав глас в мобилния е на Пепи - варненката, която наричат летящата Пепи, с 39 скока с бънджи от различни мостове в страната и с 14 тандемни скока с парашут от 3000 до 5000 метра. Пепи, или Пенка Балева е на 80, все такава, каквато я познавам от първия й скок с бънджи, когато беше на 67 години - слънчева, с руса коса, вързана с кадифена панделка, с бели дрехи и силен бял смях. "Аз, мила моя, направих световен рекорд. Спомняш ли си как си говорихме за оня мост в Австрия, от който искам да скоча?" Да, говорихме си през пролетта. Мостът е в Австрийските Алпи, южно от Инсбрук, с ужасяващите 192 м височина, едно от най-страшните места за практикуване на екстремни скокове в света. Пепи беше направила план - нашият шофьор Жоро ни вози, аз превеждам, а тя скача. За това, разбира се, се иска специално разрешение и месеци подготовка. На мен тогава ми изглеждаше почти неосъществимо, още повече, че Пепи беше претърпяла операция и на двете очи, имаше усложнения и се беше затворила в апартамента си.

Но ето че тя го е направила! А сега в този варненски апартамент, от който не смееше да излиза, е свидетелствато й за световен рекорд - най- възрастната жена, скочила с бънджи от този мост! Уникална, неповторима! Толкова съм горда, че познавам този обикновен ангел, Пенка Балева. Толкова съм горда, че е скочила с думите" за България" . И че го е направила на Голяма Богородица, 15 август. Защото за нея винаги има значение моментът, думите, с които скача, посвещението, което прави винаги. Ако имаше повече хора като нея в клетата ни родина, които не се отказват от мечтите си, сега всички щяхме да летим, а не да пълзим.

Но как стана, кой ти помогна, попитах я. "Винпром Пещера", заяви важно Пепи и ме остави с отворена уста. "И знаеш ли как стана, продължи тя. Заради една филийка, при това нахапана." И ми разказа историята. Преди повече от 60 години, представяте ли си, Пепи е вървяла по коридора на гимназията си с филийка в ръка. Виждам я - слабичка, с руси плитки и яркосини очи, които и до днес не са загубили цвета си. Насреща й - момче от нейния клас, вперило очи във филийката й. "Без да се замислям, макар че бях отхапала една хапка, му я подадох. И представяш ли си, този мой съученик, Иван Петров, бил баща на един от съсобствениците на Винпрома. Свърза се с мен, когато започнах да скачам с бънджи преди години. Чуваме се и аз му споделих тази моя мечта, но не съм го молила, не. Та те са ми спонсори. Пътувах с Мерцедес S класа, какви хотели, петзвездни, не мога да ти опиша. Абе като кралска особа! Скочих в 11 часа и в 12 вече потеглих за България."

Та това е историята за нахапаната филийка, донесла световен рекорд. Разбира се, днес има хора, които щедро раздават нахапани филийки, даже стотици филийки, останали от поредния коктейл. Но това не води до рекорд, понякога не води до нищо. Защото добротата и човечността не са просто постъпка или поредица от постъпки, а са състояние на сърцето. Като при Пепи. А доброто сърце има крила.