Често употребява супер, но, слава богу, не слага след думата „яко“. Търси точните думи, има усет за нюансите им.
Всъщност той търси винаги нещо повече от децата в „ятото“. Не се възприема като пленник на едно ограничено тяло и човек с предварително програмирани възможности. Започва да спортува на 8 благодарение на учителя си по физическо в Дома в Луковит, който го насърчава. „Винаги ще го нося в сърцето си и ще му бъда благодарен.“ На 11 Пламен вече е много добър в надбягване с инвалидни колички, тласкане на гюле и баскетбол. Става част от отбор по баскетбол на деца с увреждания и е най-добрият.

Почти 18-годишен трябва да пътува с отбора си в Румъния. И тогава разбира, че не е разсиновен. Учителят по физическо издирва родителите му, за да дадат разрешение за пътуването. За Пламен започва най-трудното пътуване – към миналото му. Във фейсбук страницата си е написал, че е роден в Хайредин, но на мен ми призна, че няма никаква идея къде точно е Хайредин и как изглежда, няма и желание да отиде там. Оказало се, че има три сестри, една от втория брак на майка си. Поддържа връзка с двете по-малки сестри. Едната от тях също била дадена в дом, но после си я прибрали. Не и него. Питам го дали родителите му са поискали прошка. Прави пауза и отговаря: „Поискаха извинение. Но аз отдавна съм простил“. Как успя, как прощаваш, питам. „С лекота. Не трябва да държиш на сърцето си лоши чувства.“

Телефонът му звъни. Обръща се към мен: „Извинявай“. Поръчва си кафе, само кафе, и пита къде е бялата захар. За мен – безкофеиново. Искаш ли малинова лимонада, питам. Не, благодаря, не си падам по такива неща – отвръща. Пита ме дали може да запали. Навън сме и аз съм удивена. Много от елегантно облечените мъже, с които пия кафе навън, изобщо не се сещат да попитат. Но вероятно при него е и рефлекс непрекъснато да пита дали нещо е разрешено.
Връщам го пак към годините, прекарани по домове. Искам да разбера как е успял да пречисти сърцето си, усмивката си.

„Джонатан Чайката беше открил, че именно скуката, страхът и гневът правят живота на чайките толкова кратък.“

Питам го дали е бил някога много гневен на света. Например в моментите, когато е
осъзнавал какво му е отнела Съдбата, когато се е усещал отхвърлен от най-близките си. Разказва ми как е стоял до оградата събота и неделя, когато другите деца ги вземали. На въпроса кога ще дойдат твоите винаги отговарял – ей сега, до половин час. А те никога не идвали. Коледа и Нова година Пламен Ливингстън Чайката прекарвал сам. Но не потъвал в самосъжаление, а кроял планове как да полети.

Бил ли си някога много, много гневен на света, питам го. Пламен се усмихва с онази обезоръжаваща и всеопрощаваща усмивка, помисля малко и ми казва: „Бях много гневен на света, но сега искам да го прегърна“.
И добавя в изблик на искреност: „Беше ми тежко и да, бях гневен. Но аз не драматизирам. За мен е важното, че успях, накарах хората да се замислят, да ме разпознават. Да им покажа, че човек не трябва да се прощава с мечтите си. Да се бори. Да се променя. Аз най-силно съм искал да живея нормално. Да имам най-нормални неща, не да имам кой знае какво. И се боря за това всеки ден. Ако можех да променя поне малко хората да мислят по този начин – колко малко е необходимо, за да живееш нормално, ще бъда щастлив“.

Спортувайки и укрепвайки тялото си, Пламен се увлича по танците. Брейк, защото там се използват много активно ръцете. И защото е танцът на улицата, на отхвърлените, на бунтарите. Иска не просто да е добър, а да е много добър в това. За него не е важна само прехраната, а промяната – летенето, пътуването, проектите, които го държат не просто на земята, а над нея.
Любимата част от книгата на Ричард Бах ми я преразказва и разбирам колко е мислил върху това: как чайката тренира всеки ден да се издига на по-големи височини, защото когато се гмурне...

„В тази чайка аз виждам себе си. Защото чайката от книгата се опитва да промени останалите чайки. Тя е открила, че ако се опиташ да летиш по-нависоко, ще успееш да се гмурнеш и по-надълбоко, където пък има още по-хубава риба. Тази чайка лети страшно бързо. Тя е различна.“

И, разбира се, Пламен не говори за прехрана, а за хубавите моменти, които един такъв живот, ограничен като неговия физически, може да му предложи. За истините, до които може да достигне сам. Като победата в „България търси талант“ например. Явил се на кастингите и миналата година, но кой знае защо не му се обадили. „Може би не са ме харесали, както и да е. Но едни циганчета минаха с кючек. Много се издразних. И си викам: ще пробвам другата година. И годината дойде. Тогава работех като магазинер при един приятел. Той много ми помогна да се явя в предаването.“

„Исках да покажа възможно най-доброто. Специално за финала, аз не съм много доволен. Защото… Най-напред да ти кажа, че много тренирах. И си казах, че всеки, който танцува на финала, ще танцува на някаква английска песен. Аз исках да се чуе и българска песен и затова поканих Кристо да пее. Имахме само един ден за репетиции. Когато на финала започнах да се въртя на ръце и да правя сложни движения, ръцете се напомпват и верижката на часовника се скъса. Той падна в ръкава ми. И аз се чудех какво да правя и импровизирах, за да не изхвърчи часовникът.“