„Повечето чайки не си дават труд да научат за летенето нищо друго, освен най-простото – как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна, и как да се върнат обратно. За тях важна е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.“ Това е откъс от малката книжчица на Ричард Бах с огромно влияние върху умовете, наречена „Джонатан Ливингстън Чайката“. Тя е любимата (и единствената, която е прочел) на Пламен Любенов, победителя от „България търси талант“. Пламен я е чел многократно. Тя му дава сила в най-тежките моменти, тя е вдъхновение, светлина и божествено откровение за него. В чайката Джонатан той вижда себе си. „Това съм аз, всичко което мисля и се стремя да правя – ми каза. – Аз съм Пламен Ливингстън Чайката.“

„Аз нямам дом, аз нямам ято, аз съм прокуден.“
Ето още един цитат от книгата, който се отнася с всичка сила за Пламен.

Ако не се беше родил без крака, той щеше да прилича на всеки негов 20-ина годишен връстник – тениска с принт, скъсани дънки, бейзболна шапка, а под нея къса коса, изправена с гел. Татуировки на двете ръце (опашка от звезди на едната ръка и прекършен кръст, овързан с въжета, на другата), усмивка на момче, от която наднича млад мъж с рядка брадица. Цигара, скрита в шепата – навик от ученическите години вероятно, започнал е да пуши на 11. Крехка самоувереност. Усмивката му впрочем е второто, което го отличава. В нея няма горчивина. Въпреки всичко, което е преживял.

Пламен Любенов – Пацо, победителят, който разплака цяла България, пъргаво слиза от таксито в самия център на Варна. Светкавично разгъва малката спортна инвалидна количка с разкъсани гумени колела и пъргаво се прехвърля от седалката на таксито на нея. Чувам го как поздравява синовете на таксиджията заради това, че са гласували за него. Повеждам го към кафенето. Намества количката зад масата и ето го срещу мен, с обезоръжаващата му усмивка на древен мъдрец, с детските очертания на устните и силните ръце, които по съвместителство му служат и за криле. Очите му са тъмни, ресниците над тях гъсти и черни. Шоколадовият цвят на кожата не е само от танците на открито. Той се е родил с него.

А раждането му – на 16 юли точно преди двайсет и една години – е започнало с диагноза: роден без нормални крака. Сякаш на Природата, която е правила тялото му, не й е стигнало търпението, за да извае докрай краката. Едва тригодишен, родителите му го оставят в дом за увредени деца.

Разкажи ми за себе си това, което ти искаш, започвам.
„Не искам.“

„Законът казваше: Стой! Джонатан каза: Тръгвай.“

Диагнозата на Пламен е прекършила живота на много деца. Не и неговия. Не се оплаква, не говори за детството си нито с гняв, нито с горчивина. Точно обратното.

„Мога да кажа, че моето детство беше супер готино. Имаше я завистта, но пък бяхме супер луди. Катерехме се по дърветата за една ябълка. С ръце, с крака, кой с каквото може. Така съм роден и може би затова ми е супер лесно да танцувам и да се движа. В Луковит нямаше инвалидни колички и се налагаше да пълзим. До втория етаж и обратно. От стая в стая, към двора... Имаше много деца с различни недостатъци… Не недостатъци, а как ги наричаха – увреждания… Всеки ден ми се налагаше да изкачвам стълби и да преодолявам препятствия. И аз се радвам, че е било така, защото животът учи.“