Някои изказвания на Харпър Ли обаче осветяват, макар и косвено, какви може да са причините за отказа й да продължи да издава книги. Като например репликата й, че години наред наблюдава отблизо как славата превръща любимия й приятел Труман Капоти, този „джобен Мерлин“ (така го нарича Харпър Ли, сравнявайки го с магьосника Мерлин), във вечно пиян и дрогиран клоун. Може би славата е кръст, който Харпър Ли просто не може, пък и не иска да носи. Смята, че за писател, превърнал се в знаменитост, е невъзможно да остане просто слушател, просто наблюдател, невъзможно е да остане на заден план, а това според нея е основополагащо за занаята умение.

Нужна е скромност, убедена е Харпър Ли. Макар да е на 34, когато „Да убиеш присмехулник“ излиза на бял свят, тя понася болезнено връхлетялата я популярност, наградите, поканите за партита, хилядите журналисти, които искат интервюта от нея. Всъщност много бързо губи доверие в журналистите и репортерите, които я цитират неточно или манипулативно. От 1961 г., когато е последното й интервю, тя има стандартен и безкомпромисен отговор на всеки, дошъл да й иска интервю: „Не просто не, а по дяволите – не!“.

Веднъж обаче се излъгва и отговаря на един въпрос. Питат я дали е вярно, че не издава втора книга, защото не иска да се състезава със самата себе си. „Глупости! – отвръща тя. – Просто не искам отново да минавам през цялата тази публичност за нищо на света, за никаква сума.“

Интересното е, че въпреки че целият свят е убеден, че Харпър Ли се е скрила от него, съседите й в Монровил разказват, че тя съвсем не живеела като отшелник. Макар да прекарва на практика целия си живот в къщата на сестра си в родното им градче в Алабама, задължително всяка година живее за по няколко месеца в Ню Йорк, където има апартамент. Никога не лети със самолет. Предпочита приятели да я закарат до Бирмингам (за цели четири часа!), откъдето взима влак и пътува цяло денонощие до Манхатън. Познатите й твърдят, че Харпър Ли от Монровил нямала нищо общо с Харпър Ли от Ню Йорк. „Нюйоркчанката“ обикаляла баровете, ресторантите, галериите, театрите и музеите, пиела скоч като мъж (при положение, че в родния си град била известна като пълен въздържател), играела в казината и ръсела пиперливи шеги. Според някои източници обаче Харпър Ли пиела скоч като мъж не само в Манхатън, но и в Монровил, само дето си пиела сама. Дори се твърди, че имала дългогодишни проблеми с алкохола.

Животът й се стича така, че винаги други хора определят съдбата й. Когато напуска родния си град и заминава за Ню Йорк да става писателка, тя се настанява в дома на мило семейство, приятели на Труман Капоти. Харпър започва работа на гише за резервации на самолетни билети, а в свободното си време пише, но сякаш за себе си, и нито веднъж не предлага ръкописите си за отпечатване. До онази Коледа, когато върху коледното дръвче в дома на милото, пък и доста богато семейство, при което живее, намира плик с надпис: „За Нел“. Вътре вижда бележка: „Имаш точно една година, в която няма нужда да работиш и можеш да пишеш каквото искаш. Весела Коледа!“ Ето така Харпър Ли става писателка.

Тя написва няколко разказа и след хиляди увещания от страна на приятелите й отива в издателството на Джей Би Липинкот, където я посреща литературният агент Морис Крейн. Той харесва разказите й и я убеждава да напише роман. В продължение на два месеца тя всяка седмица му изпраща ръкописите си, а той ги редактира. Според слуховете Крейн е бил не само агент на Харпър Ли, но също така с времето става неин приятел, критик, бизнес съветник и... любовник. Само че бил женен и нямал никакво намерение да се развежда с жена си. Труман Капоти пише на свой приятел, че се притеснява за „своята Нел“, която е нещастно влюбена в човек, за когото не може да се омъжи. Някои биографи на писателката твърдят, че този човек е Крейн.

През 1971 г. Крейн умира, а Харпър Ли дълго не може да се съвземе след смъртта му. Убедена е, че никога няма да намери друг като него и впоследствие се оказва права, защото всичките й агенти след Крейн са просто търговци, пласьори, които мислят само за хонорара си. Дали ако не беше Морис Крейн, „Да убиеш присмехулник“ въобще щеше да види бял свят? А ако не беше милото богато семейство, дало й „творчески отпуск“? Може би просто Харпър Ли никога не ни е натрапвала егото си на творец и светът на суетата не може да разбере това. Скромността за него очевидно е порок.

Харпър Ли никога не се омъжва и няма деца. Голямото развлечение в последните „съзнателни“ години от живота й е хазартът. Охраната на луксозния дом за възрастни хора, в който живее след смъртта на сестра си, свидетелства, че всяка вечер писателката „паркира“ инвалидната си количка пред игралните автомати във фоайето на сградата, а до нея винаги стоят усмихнати и винаги готови да й помогнат двама души – скандалният й агент Сам Пинкъс, преди да бъде уволнен и съден за опит за измама, а след това – скъпата й приятелка Тоня Картър, която сам-сама намерила ръкописа на втория й роман и сключила договор за издаването му, като преди това без проблем получила съгласието на писателката.

Как точно са помагали на Харпър Ли първо Пинкъс, после Картър, докато тя се развлича с игралните автомати? Пазели са й парите най-вероятно.

Каквато и да е истината за "новия" роман на Харпър Ли, писателката няма да разбере. За нея остава само една утеха, най-голямата обаче – че през последните 55 години е живяла точно така, както е искала.

Светът още не може да разбере как й се получи.