Най-красивите залези в света, пейзажът на най-приказните картички от Гърция, срещи с холивудски кинозвезди, вино от най-старата винарна – датират я от праисторически времена и въздуха на потъналата Атлантида...

С моята приятелка Гери отидохме в Санторини заради всичко това! Пътувахме с туристическа агенция. В Дупница задната част на автобуса (пътувайте до Санторини винаги с чартърните полети - има директни от София, Бургас и Варна) преля от весели баби, врели и кипели в най-различни пътувания. Почти веднага сърцата им спечели Ивайло - усмихнатият ни съсед зад мен. Подаде им телефона си да разгледат какви питки, баници и кулинарни чудеса приготвя сам. С възторжени възклицания се оформи фенклубът му на средна възраст 75. На следващата сутрин след цяла нощ опити да спим в рейса се изнизвахме като сенки на призраци, жадни за кафе в едно заведение на магистралата. В този момент Ивайло скокна внезапно с бодър вид, пусна хоро - на телефона си, сложи ръка зад гърба си и се запоклаща ритмично. До него само жена му споделяше оптимизма му.

на твърда земя

В Атина след 11 часово пътуване, към 11 ч. сутринта късметлиите, които си бяха платили по 15 евро да разгледат града, останаха в рейса на климатик, а другите – бяха свалени безмилостно в атинския обеден пек да скитат!, докато стане 14 ч. и ни настанят в хотела.

фериботът

На следващата сутрин, в 5 ч. напълнихме отново автобуса. Посрещнахме изгрева на пристанището и във ферибота разбрахме, че седем часа пътуване минават поносимо, ако седнете на диванче. Ако не – сте заплашени да се строполите, унасяйки се в сън, докато пазите равновесие на някой твърд неудобен стол. Много е красиво да погледате през прозорците на носа на ферибота как водата се задава срещу вас. Много е удобно, ако сте си платили бизнес класа. Тогава се разполагате във великолепни кожени фотьойли като тронове, гледате филми, спите или четете и всички минаващи ви гледат със завист. Има и фришоп, откъдето зареждате всичко от първа необходимост – парфюми, чанти Hermes, детски блузки със сладки надписи и джапанки.

скалите на Атлантида

Дъхът ми спря, когато мостикът на ферибота се заспуска и видях скалите на острова. Кафяви. Впечатляващи! Особени, с дива мощна красота, все едно времето е драскало чернови, докато си е измисляло азбука.

Някога островът се е казвал Строгили, което означава „кръгъл“ на гръцки. Имал е такава форма, бил и висок 1300 м, планински. Но през 1400 г. пр. н. е. избухнал вулкан с такава мощ, че отнесъл центъра и го разпръснал чак в Египет и по цялото средиземноморско крайбрежие. Мястото на изригването се запълнило с морска вода. Ние бяхме в източната част на големия отломък Тира, който на картата прилича на динозавърче. В западната част се намира градът с най-красивите залези - Ия.

вулкани

Три по-малки отломки от острова посетихме на втория ден от престоя ни. Едната - Неа Камени е все още активен вулкан, избухвал последно преди 400 години. Докато се разхождате по смолисточерната му повърхност и въпреки забраната събирате камъчета за спомен, ще ви направи впечатление, че на места излизат пушечета, мирише на сяра и е доста горещо. Има и сеизмолози, с уреди, с които следят движенията на земята. Не можехме да чуем много от разказа на гръцката ни екскурзоводка, защото бабите на по-висок глас от нея недоволстваха, че са платили по 30 евро, а нямало превод, а те не били длъжни да знаят английски. Може и да имаха право.

До следващата ни спирка - Палеа Камени – избухналият преди 2000 години вулкан, имаше минерални извори с изумрудено зелена вода, която рязко изпъкваше на фона на топазено синьото море.

Корабчето спря на разстояние и ни предложиха за 30 минути да отидем с плуване до изворите и да се върнем. Не вярвах, че ще се справя. Една баба скокна, направи дъга пред озадачения ми поглед и заплува чевръсто в посока брега. Другите се натрупаха притеснено да държат приятелката си под око. Корабът понатежа на една страна. След 20 минути възрастната плувкиня закачва по стълбичката на корабчето свежа, със зачервени бузи. Приятелките й си отдъхнаха.

На следващия остров вместо да изкачим едни стръмни безкрайно виещи се стълби, за да разгледаме града, седнахме да хапнем и след час добра и обилна храна на втория завой по склона нагоре, под сянката на една смокиня, извън която беше 30 градуса, избрахме да постъпим романтично и да провесим краката си на кея на хлад под друга сянка, за да наблюдаваме морето.

имахме си и певица

Бабите издадоха, че една от тях има рожден ден. Бързо от средата на рейса се втурна пухкава лелка с перхидролено руса коса, грабна микрофона при шофьорите, поздрави рожденичката Теменужка и заизвива естрадно: „Щастлив да бъде този ден...“ Така се разбра, че си имаме и певица. Рейсът ревна след нея. Вечерта в таверната певицата пя „Бяла роза ще закича“, докарана в ярко червена дантелена рокля, обувки с остри като писалки носове и пронизително високи тънки токове. Така бързо пя, че даже печеният танцьор – наш спътник Ивайло, собственик на клуб по народни танци заедно с жена си в Елин Пелин, прескачаше през такт. А бабите зад него се вееха като на забавен кадър.

чиниите – на сол!

Което въодушеви собственика на таверната да изиграе няколко сиртакита на сцената. После пя от сърце и си строши чиния в главата. Всички мигом направиха същото. Тези, които се забавляваха до най-късно, на следващия ден кисело се оплакваха - че обслужването не го бивало, че много се бавели, че рибата не била вкусна. И уточняваха кой колко бил изял на шведската маса на закуска. Само на Ивайло, очевидно всяко недоспиване му действаше ободряващо. Още в първия град, в който спряхме, пусна хоро и заигра на паркинга с жена си. Бабите се навързаха една след друга до тях. Правеха го във всеки град. След това се пускаха и нападаха магнитчетата.

Ия е приказка

Разгледахме музея с археологически разкопки във Фира, църквите на Пиргос (там са 50), дегустирахме вино във винарска изба. Снимахме навсякъде, ставахме все по- и по-добри със селфитата.

Дъхът ми секна отново в градчето Ия - неземно красиво е. Няма художник, който да може да нарисува нещо толкова съвършено. Разхождахме се по малките улички и всяка секунда пред очите ни се откриваше нова приказка. Беше пълно с китайски булки – Санторини се оказа топ дестинация за сватби. Ще го разберете и по цените на бижутата в елегантните бижутерии, сериозни са. Можете да си купите красиви картини от галериите, да обогатите колекцията на всичките си близки с прахосъбиращи сувенири, да хапнете вкусно, но всичко това губи смисъл пред удоволствието да не правите нищо, просто да се разтворите в красотата наоколо. Градът е разположен на хълм и гледката към морето е 360 градуса. По склоновете са построени кокетни малки хотели в бяло и синьо. Там някъде са холивудските звезди. Задъхващо красиво е!

на Западния склон

И кулминацията на целия този разкош е залезът. Пиршество за очите и душата. Наблюдават го стотици хиляди всяка година. Западният склон почернява от народ с фотоапарати два часа преди да се случи. Ние застанахме на Венецианската крепост и половин час, преди слънцето да се скрие, в морето плисна злато. После всичко преля в портокалово. Две платноходки навлязоха в залива, за да дорисуват момента. И беше тихо, и беше съвършено! Когато слънцето целуна хоризонта, все едно Анджелина Джоли стъпи на червения килим в Кан. Западният бряг полудя, започна канонада от снимки. Включиха се камери. Повече от половин час след като залезе, все още беше светло, след това на фона на черното небе блесна една пълна сребърна луна. И някой запали звездите една по една. А в автобуса се чу коментар: „Голяма работа – залез! Те да дойдат да видят в Поморие какви залези имаме!“ И започнаха мръсните вицове.

заповед от капитана

Имаше хоро и във ферибота на връщане. На петия час от пътуването Ивайло и жена му не издържаха и скочиха, бабите веднага се наредиха след тях и се заситниха. Обиколиха етажа. И в разгара на големия купон някой се оплака на капитана на кораба, който издаде моментална заповед хорото да се прекрати.

на прощаване

Наближавахме София, когато певицата и две баби поред изнесоха благодарствени прощални речи за вълнуващото ни пътуване. Последната баба беше най-креативна в словото си. От еквилибристиките на речта й успях да запомня само, че „Сълзите са като жлезите с вътрешна секреция“, „Човек с човека се среща, но планината с планина – не!“ и че Шекспир е казал да се усмихваме по-често. Тук, Гери, която чете Шекспир от четвърти клас насам и е изчела всичко достъпно, ме погледна и каза: „Няма такова нещо!“ Едва измъкнаха бабата с последната реч от рейса, когато пристигнахме, защото вниманието й се услади. Имаше още неща да ни каже. Опита се да ги предаде на шофьора, сграбчила с две ръце ръката му, която той едва успя да измъкне, за да раздаде куфарите на всички чакащи. Бабата я прибраха роднини в една кола, където тя продължи да говори.

Кинозвезди не срещнахме, освен залеза може би.