Кога си продупчи ушите?

В попаджийските години, когато имах група, преди казармата. В Студентски град имаше един козметичен салон, в който тап, тап с един пистолет и двете уши за нула време. Носех халки, поп банда, свирехме и фънк. Вече са зараснали. Като трябваше да правя Прея, имаше дебат дали да сложа истински обици, или на клипс. Казах – я ми защипете, и съжалих после. То ми се зачервиха целите уши, ужас! (С гласа на Прея – б.а.) Никога повече няма да си сложа обици с клипс! Искам обаче да си направя тату. Макар че сигурно ще ми пречи в работата. Ще го направя! Макар че махането е много болезнено.

Да, то и като се жениш, е завинаги. Някой като пита защо се ожени, ами защото ми се жени бе! Както вика Бойко: „От такива като вас, дето ме питате все за..., не мога да се оженя!“  

Ти сега къде живееш?

В двустаен апартамент под наем. Оставих бившата ми жена и децата да живеят в жилището, което купихме и ще изплащам до 2031. Надявам се да съм жив и здрав и да не се налага да си го поделяме с Ралица. Това е отговорност, която преди 13 години съм поел и няма да се откача от нея.

Защо се разделихте?

Пътищата ни се разминаха. Когато малкият беше на 3 месеца, имах щастието като баща да съм половината от деня с него. Поделяхме си грижите поравно. Но можех да си позволя, което малко бащи успяват, да бъда с детето си, докато е още пухкаво бебенце. А не да се прибирам само вечер, за да кажа лека нощ.

Как общувате сега със сина ти, като си толкова зает и вече не живеете под един покрив?

Имаме си традиция съботите да опитваме да прекарваме заедно. А през седмицата излизаме, когато мога, да си поговорим.

Значи все пак си се превърнал в татко за събота и неделя...

Виж, кариерата ми, професията ми е също част от тази отговорност, която съм поел към децата. Трябва да ги издържам. Аз съм отказвал щат заради обидно малката заплата. Имал съм работа, слава богу, винаги.

Не. Спомням си, когато вече бях се засилил да кандидатствам в НАТФИЗ кукли, отивам да се подготвям в Кукления театър в Сливен. И видях едни артисти с оклюмали носове, с обрулени физиономии. С по един пръст кафе в пластмасови чашки. Като им казах за какво съм там, чух: обръщаш се сега, момче, излизаш оттук и си помисляш за някаква сериозна професия, която да те храни. Изтръпнах. Но нещо ми подсказа да не ги послушам. И не съжалявам за това свое решение. Благодарен съм и на нашите, че нито веднъж не са се наложили, оставяли са ме сам да избирам. Като трябваше да започна да уча чужд език, брат ми, който вече учеше английски, каза: я вземи ти да учиш френски, за да не сме еднакви. Послушах малко френски, не ми хареса и записах английски. Закъде щях да съм сега с френския – английският и в компютрите, и в актьорството ми е толкова важен. Превеждал съм песни... Гледах филми без субтитри, така развивах слуховата си памет. Обичаш ли нещо, можеш да се справиш. Заобичах тениса и от три години, ако можех, щях да играя всеки ден.

Вървиш ти по стъпките на премиера, остава и футбол да зариташ в „Бистришките тигри“...

Абе не мога, а и не ми харесва. Като войс овър дублажа – ставал съм, извинявал съм се на колегите, но наистина, когато не харесвам формата и начина на работа, не се хващам. Аз не съм на мнение, че няма нещо, което не бих работил в този живот, но трябва да го обичаш.

Ненчо пак минава на френски, „тре биен“ казва на презентацията на основното ястие. С уговорката, че ще си ги менкаме, очакваме различни изненади от шеф Алекс. Пред мен сервират пилешко с лилаво пюре, а пред Ненчо някакво филе с червена сърцевина върху аспержи, увити в прошуто, гарнирано с резенчета портокал. Подличко каня събеседника си да опита първи от лилавото пюре (той ми припомня, че някой от големите съвременни писатели бил написал да не се яде нищо синьо, ама това е лилаво и той смело ще го хапне). Аз се опитвам да му помогна в разгадаването на източника на месото в неговата чиния – не е пилешко в никакъв случай, свинско да е, няма толкова крехко свинско, но е много вкусно. Обичам изненадите, казва Ненчо, особено кулинарните.

Ти, толкова засмян и слънчев характер, натъжаваш ли се изобщо, плачеш ли?

Много рядко плача. На филми. Като повярвам, като ми хареса нечия игра и вляза вътре в историята, пускам сълзи. Песни също ме трогват. Първата, на която съм плакал, беше All is Fair in Love на Стиви Уондър. Затваряш си очите и те носи тая тъга, примесена с безмерна любов. Не можеш да не се разплачеш, особено ако си в някакво меланхолично настроение. На всеки се случва да е по-тъжен. Животът е синусоидален. Видях във фейсбук едно клипче, в което върховите моменти и паденията в живота бяха илюстрирани с кардиограма. Ако ги нямаше, животът щеше да е права, равна като регистрацията на спрелия сърдечен ритъм, пииииииии...