Слушам записа от разговора си с Ненчо Балабанов. Започва със смях, с оня негов кънтящ и заразителен смях с цяло гърло. Конкретния повод Ненчо да избухне в смях не мога да си спомня. Но той е човек, който се смее на всичко, озарява дори и само с присъствието си ситуацията, прави я някак светла и запомняща се

Ето ви пример – седим на терасата на ресторант Dell ’Arte, Ненчо пуши, а аз го питам кога е решил да става актьор. И чувам историята на първата му изява пред публика, гарнирана с щедра доза смях, който прави и слънцето по-топло и ярко, и дистанцията между нас – по-къса, и те кара да го искаш тоя мъж за постоянно в живота си. Ненчо сякаш се качва на масата, както е направил още 4-5-годишен на една сватба, след като объркал чашите и вместо етър, ударил една, в която имало и коняк. И един час – шоу с песни и танци на масата. След което доволните роднини и гости отсекли – това дете ще стане артист!

Кажи с какво толкова ги смая сватбарите тогава!

С някакви песни от тези, шегаджийските, от архива. От рода на тези, които по-късно запяха НЛО. (Запява „Заколи ми, мъжо, черна кокошка, тънънънтъм, панананамтам...“) От този момент нататък ми тръгна името на артист, и то голям.

Защо тогава си записал да учиш в електротехникум?

Защото брат ми, по-голям година и девет месеца от мен, като завърши седми клас в Елена, замина да учи в Горна Оряховица. И аз виждах какво е свободният живот, който той водеше. Много ми хареса, всяка събота и неделя като си дойдеше, разказваше какви неща правят, къде излизат, играят карти. Кандидатствах и аз в електротехникума, приеха ме. Не беше толкова избор на училище, колкото на начин на живот...

Разбирахте ли се двамата?

Оу, много сме се били, карали и същевременно сме били страхотни дружки. Типичните две буйни момчета, които се съревновават постоянно. Сега се смеем много дори и на нещата, за които тогава сме плакали. Спомням си още в Котел живеехме, бил съм на не повече от 5, той е бил на 6 и половина, сме ходили по парапета на балкона на третия етаж. Да правим циркови номера. Долу под балкона имаше градинка, стърчаха колци, беше опасна маневра. Е, тогава и аз, не само брат ми, ядох бой. Иначе не съм ял бой. Само два случая помня, когато е имало реална заплаха за живота ми. Баща ни ни респектираше само с думи и поглед, мама ни пердашеше. Абе макар че съм бил дете буйно и любопитно, имах умерено рисково детство. Пещери, реки, по два месеца и половина през лятото при бабите на село не ги броя. Наздраве, виж колко е хубаво виното!

Спомняш ли си първото си напиване?

То не беше чак напиване, по-скоро опияняване от шампанско. Седми-осми клас някъде бяхме на рожден ден и после на дискотека. Искахме да се правим на големи и да пием шампанско. Прибрахме се вкъщи силно развеселени и на зигзаг. Бяхме много смешни. После и в НАТФИЗ, като учихме как се играе пиян човек, Любо Гърбев, преподавателят ни по сценично слово, ни казваше, че пиян се играе точно обратното на лошата комедия – клатушкане, залитане, падане и ставане. Напротив, пияният се концентрира и гледа никой да не разбере, че е пиян. Същото направихме и ние тогава – седнахме на дивана и въпреки късния час имахме ококорени погледи, за да не ни проличи. И точно по тия фиксирани погледи нашите разкриха, че сме употребили. Нямаше повръщане, което е добре за първи опит.