Когато една сутрин през 1970 г. Хелмут Нютън не може да стане от леглото, повален от силна настинка, а всичко вече е готово за фотосесия, Джун решава да снима вместо него. Той само й показва няколко технически трика и тя отива на срещата. В първата си фотосесия снима мъж модел за кампания на цигарите „Житан“.

Дългият й опит като сътрудник на Нютън и артистичният й талант си казват думата. Когато по пощата на името на Хелмут Нютън пристига чекът с възнаграждението, и двамата знаят, че и Джун е вече в бизнеса. Наясно са, че двама Нютън ще дойдат в повече за и без това сравнително тесния кръг, в който работят. Джун взема карфица и произволно я забожда върху картата на Австралия. Попада на град Алис Спрингс и така се ражда поредният й псевдоним, този път като напълно самостоятелна фотографка. Авторските й снимки се появяват в същите известни издания, в които и тези на Нютън. Тя изпълнява модни и рекламни поръчки, а в свободните моменти снима хората от екипа.

Съпругът й е впечатлен именно от тези снимки. Портретите се превръщат в голямата страст на Алис Спрингс. Нейните фотографии са далеч по-интимни, по-вглъбени и поетични. Често с Хелмут снимат едни и същи известни личности. Пред нейната камера обаче те се отварят, не ги притеснява да се покажат по-уязвими и истински. Портретите й са „нещо, което се случва между човека срещу мен и мен самата. Не мога да направя снимката, докато той не се почувства удобно“.

Нютън неведнъж е споделял, че не се интересува от душата на своите модели. Джун обаче – да, и се опитва, по думите й, да им я открадне замалко. Хелмут Нютън признава, че ревнува професионално нейния портрет на писателя Греъм Грийн. Тя снима и един-единствен филм – Helmut by June. Една Коледа му подарява видеокамера, към която той не проявява никакъв интерес, и Джун я запазва за себе си.

След дълги години в Париж семейство Нютън се премества да живее в Монте Карло, а три месеца всяка зима прекарват в Лос Анджелис. Два пъти в годината, на рождените си дни, те събират тесен кръг приятели на парти в Берлин. Джун продължава традицията и след смъртта му. Хелмут Нютън катастрофира на 23 януари 2004 г. Губи контрол, когато излиза от гаража на любимия си хотел Chateau Marmont, блъска се в стена и по-късно умира в болница. Денят е петък, а за понеделник фотографът има ангажимент за голяма рекламна кампания. Моделите и асистентите са пристигнали от Ню Йорк, студиото е наето. На ужасения въпрос на продуцента: „Какво ще правим сега?“, Джун спокойно отвръща: „Ще обядваме“.

Отиват в любимия ресторант на Хелмут и както години преди това в Париж, Джун отново казва: „Аз ще свърша работата“. „Така го превъзмогнах и продължавам да го правя. Просто отивам на работа“, споделя тя. Джун не закъснява нито ден и с откриването на замисления от двамата музей фондация „Хелмут Нютън“ в Берлин същото лято.

Първата изложба Us and Them са селектирали заедно – портрети, които взаимно си правят, както и такива на други хора. Вече десет години това е място за фотографиите на двамата. Там се пазят хиляди от неговите и повече от четиристотин от нейните снимки. Залата със снимките на Алис Спрингс неслучайно се казва Dark Room. Всички портрети в нея са на хора, които вече не са между живите, като артиста Рой Лихтенщайн, фотографа Робърт Мейпълторп и актьора Кристофър Рийв. Сега тя планира отварянето на Living Room с портрети на живи хора.

Красивата сграда е принадлежала някога на пруската армия. По ирония на съдбата музеят е близо до жп гарата, от която някога 18-годишният Хелмут Нющадлер, син на състоятелен еврейски индустриалец, напуска родния Берлин, за да избяга от нацистите. Хелмут Нютън се превръща в един от малкото преследвани евреи, избрали да се върнат в Берлин, където е погребан. А за да остане вярна на дългата и дълбока връзка, която ги свързва, Джун Нютън споделя, че й остава да си направи автопортрет, преди да умре.