„Измина година без Раиса… Може би най-трудната за мен. Животът ми бе лишен от смисъл…“, пише в своя дневник последният съветски президент Михаил Горбачов на 21 септември 2000 година

Така започва и книгата му „Насаме със себе си“, посветена на Раиса и издадена през 2012 година. Това не са мемоари, нито историческо повествование. Тази книга е интимен поглед към собствената душа, към вълненията и пътешествията на сърцето през един наситен със събития живот. Живот, споделен от Раиса Максимовна, неговия най-верен приятел, непрежалимата му съпруга.

Раиса никога не го предава, тя е двигател и вдъхновение за най-великия реформатор на ХХ век, който сложи край на комунизма в Русия, помогна за събарянето на Берлинската стена и Желязната завеса и промени целия свят.

„Това беше любов, истинска любов между нас, уникална връзка“, казва в интервю Михаил Горбачов.

Двамата са женени цели 45 години. Михаил Горбачов е роден в изключително бедната Ставрополска губерния, където зимата температурата пада до минус 20-30 градуса, опустошена от войната и от последвалите години на сталинизъм. Като ученик работи на полето, за да помага на баща си – комбайнер, който умира рано. На 19 години взема влака, пълен с отчаяни хора, които бягат от мизерията, просяци и инвалиди от войната, за да учи в юридическия факултет на Московския университет и там се запознава с една година по-голямата Раиса. Годината е 1950-а.

Раиса е родена в Алтай в семейство на железничари, прекарва детството си в Сибир, обожава руската зима и разходките във виелица. Спомня си как с двете й сестри ги увивали в кожуси и ги качвали на шейната, за да отпътуват към новото място за живеене. И тя като Михаил идва в Москва с дървен куфар, пълен с продукти.

Раиса не му обръща никакво внимание, но той е омагьосан. Все гледа да попадне пред погледа й и не се примирява, че е обвързана с друг студент. Тя се откроява от всички, дори в скромното си облекло. Не е лесно да я целуне, затова прави дълга подготовка – среща в парка Соколники, сладолед в горещата лятна нощ, разходка до Еленовите езера, където хвърлят дрехите и плуват. Докато плуват, се разразява буря.

„Като че ли тази буря ме преследва цял живот“, пише великият руснак. А ето как завършва тази среща: „Почувствах, че нещо не е наред и попитах направо какво има. И чух: „Не трябва да се срещаме. Вече преживях една раздяла…“  Но Горбачов й казва, че ще я чака на същото място след два дни.  „След два дни се срещнахме. И никога повече не се разделихме.“

През лятото той се връща в Ставропол, за да работи като комбайнер – трябват му пари за сватба. Връща се със спечеленото в Москва и се срещат на Казанската гара. „Господи, колко бяхме радостни… Започнаха прекрасни и неповторими дни… Трябваше да си ушие сватбената рокля. За първи път в живота си поръчах костюм от тъмносин плат, наричаха го „ударник“.“

Сватбата. Тя е толкова красива!

Двамата бедни студенти, които събират копейки, за да пият чай в стола с парче хляб, се женят през 1953 година. Горбачов не може да си позволи да купи нови обувки на Раиса и тя взема назаем. Тогава той не може и да си представи, че един ден шивач от Лондон ще лети до Москва, за да го издокара с бял фрак, с който да открие фондацията в памет на починалата си съпруга.

„Сватбената вечер организирахме на 7 ноември в диетичната столова на общежитието на „Строминка“… Гощавката в ония времена беше традиционна: винегрет, сельодка, варени картофи и „Столичная“.
Имаше и някакви пържоли. Изобщо, колкото ни стигаха парите. Раиса беше в сватбена рокля от лек шифон, който страшно много й отиваше… Тя обичаше хубавите дрехи. Имаше нещо удивително в тази жена. Тя е от обикновено семейство, пристигнала в университета от периферията на страната. И още тогава се отличаваше от повечето момичета. Често в главата ми се появяваше такова сравнение и мисля, че не преувеличавам – тя беше истинска принцеса…“

„Беше ни трудно, нашите доходи едва-едва ни подсигуряваха. Но когато се появяваше каквато и да е възможност, отивахме и купувахме на Раиса нещо ново – пола, блузка или плат за палто. Спомням си вталеното палто в яркозелен цвят с висока малка якичка от кожа. След осем години тя го обърна.

Изобщо всичко й отиваше. Винаги внимаваше за себе си. Ако малко напълнееше, вземаше мерки. Нещо се появи под очите – и тя действаше. Вероятно ще изненадам читателите, но до 30-ата си година Раиса не употребяваше червило. Страните й винаги горяха. За нея беше вътрешна потребност да изглежда добре.“

Раиса успя да омагьоса не само Горбачов, а и целия свят, който видя, че и родена в бедност и мрачен комунизъм съветска жена може да изглежда по-елегантна от Маргарет Тачър и дори от Нанси Рейгън. Една комунистическа принцеса, която създаде изключителния имидж на съветската президентска двойка и допринесе за това да приемат мъжа й навсякъде като равен. Нейната елегантност стана по-емблематична за Горбачов дори от прочутия белег на главата му. „Не само в моите очи тя беше прекрасна жена: елегантна, очарователна и удивително женствена. Притежаваше природен аристократизъм. Човек със силно развито чувство за собствено достойнство. На този, който я е виждал само веднъж... навярно му се е струвало, че в нея има нещо изкуствено и маниерно. Но този, който я познаваше, ценеше деликатността, отзивчивостта, вниманието...“

Никога не пропускат да празнуват годишнината от сватбата си. Обикновено отиват в ресторант „Опера“. Горбачов си спомня как в началото на 90-те, когато остава без работа, са отишли да празнуват поредна годишнина в ресторанта и на Раиса й се приискало да изпие чаша коняк. Пили по още една. Оказало се, че са пили скъп коняк – „Луи ХIII“, и станало конфузно. Горбачов с мъка събрал сумата, за да плати. „Едва не се изложих.“