Ти ме гледаш и в очите ти виждам възторга, който съм изпитвала, когато децата ми, едва събудили се сутринта на Коледа, се хвърляха да отварят подаръците. Без да ми казваш нищо, ме завеждаш до вратата на спалнята и с леко театрален жест я отваряш.

На големия син килим, на леглото, на стола, където обикновено си закачаме дрехите, на тоалетната ми масичка и даже на перваза – десетки сребристи кожи, истински кожен килим – сива симфония. Ти ми казваш: „Ловци от цяла Русия ми изпратиха най-хубавите си екземпляри за теб. Това е баргузински самур, най-редкият – виж, можеш да си ушиеш най-красивото палто на света. Няма да ти бъде студено тази зима.“

В живота си не съм виждала нищо подобно. Мама ми е разказвала, че наметалото на баба било ушито от десетки самурени парчета, обърнати с козината навътре, за да топли повече. Гледам и не вярвам на очите си. Само че малко ми прилошава от острата миризма на кожа. Ти казваш, че няма проблем, че кожите не са обработени, че ловците са ти ги доставили по частен път и че не са минали през държавен цех за щавене. Тук са 60 кожи – стигат за дълго манто, даже с шлейф.

Прибирам ги в един голям куфар с мисълта, че после ще ги дам да ги обработят и ушият. След известно време се сещам за тях, отварям куфара и замалко да припадна. Хиляди червеи се гърчат на повърхността. Почти всички кожи са развалени. Само три са оцелели. Пазя ги и досега – меки като коприна спомени...

Откъс от книгата на Марина Влади
„Владимир, или прекъснатият полет”

Вече 11 години откакто Марина Влади обитава сам-сама голямата си къща край Париж. Вместо загърната в спомените си като в одеяло, да броди безцелно из пустите стаи, тя пише ли, пише. Всичко започва с „Владимир, или прекъснатият полет“, която излиза през 1987 г. на френски, а след това става хит и на съветския пазар. Историята на любовта й с Владимир Висоцки разбунва духовете. И досега синът му от по-ранен брак Никита твърди, че книгата съдържа неточности и измислици, че представя истината единствено от гледната точка на Марина.

Подобни полемики предизвиква „Един мъж в черно на плажа“ (2006), разказ за потъването на актрисата в обятията на алкохола след загубата на четвъртия й съпруг – световноизвестния професор-онколог Леон Шварценберг. Цял роман Влади посвещава и на друг драматичен момент от живота си, в който най-големият й син седмици наред не излиза от кома, след като е блъснат от кола. И така 13 книги, истинска психотерапия за сметка на белия лист...

Отдушник за самотата, болестите и обидно ниската пенсия от 600 евро (по нейно време повечето продуценти били „мръсници, които не плащали осигуровки“) Марина все още намира и на сцената. Миналата година тя сякаш възкръсна от пепелта и се завърна триумфално в парижкия „Театър 14“, където играе три роли: на майка, византийска императрица и обикновена възрастна жена.

Критиката сипе комплименти както за нейния талант, така и за „неувяхващата вълшебна красота“. Тайната е в заразяващата младежка усмивка и в решителните сини очи, защото нищо друго в нея не е, каквото е било в зората на славата й. Най-големият контраст е в някогашните златисти коси, които сега са все така дълги и меки, но сиви, почти бели.

Моята вишнева градина

Марина е от тези деца, които сякаш се раждат на сцената, въпреки че по паспорт идва на бял свят в Клиши (Франция) през 1938-а. Едва 3-годишна тя участва в малък скеч, пее и танцува като маймунка. По-късно често се изявява редом с родителите си – оперния изпълнител от театрите в Париж и Монте Карло Владимир Поляков-Байдаров и балерината Милица Енвалд. Гордост на Московската консерватория, Владимир заминава за Франция, за да се бие като доброволец в Първата световна война.

В родината си той не получава това право, тъй като е единствен син на овдовяла майка, но зад граница става летец, ранен е и награден с воински кръст. Заради двегодишно лечение в болница се налага да остане в Париж и да се препитава като работник, но се потапя и в артистичния свят, близък е с Модилиани, Матис и Делоне. След смъртта му Марина си избира псевдонима „Влади“ в негова памет. Този талантлив и пристрастен към хазарта човек така и не става свидетел на успехите на детето си. Загубата му, за която Марина научава 13-годишна по време на поредните снимки, тя нарича „раната, от която съм страдала най-много“.

Майката Милица е с шведски корени, генералска дъщеря и възпитаничка на прочутия Институт за благородни девици „Смолни“ в Петербург, първото  женско училище в Русия. „През 1917 г. е била на 18 – разказва дъщеря й. – От онези, които, въодушевени от новите идеи, закачали червени знамена на прозорците си. После видяла погромите над евреите-революционери, а огромните парчета червен плат се търкаляли по улиците. На всичко отгоре убили класната й ръководителка и като много други девойки мама избягала в чужбина. Запознала се с татко в Белград, където той бил на гастрол.“

Най-малка от четири дъщери, Марина до 5-годишна говори само матерния си език. Впрочем и днес притежава типичния руски глас – едновременно гръден и лек. Още на осем прави радио дублажи. „Сред най-скъпите ми спомени е как със сестрите ми играехме в „Три сестри“. Чехов е любимият ми драматург, важна част от моята култура. Участвала съм 300 или 400 пъти във „Вишнева градина“. Даже написах книга „Моята вишнева градина“, понеже баба ми е имала такава градина и преплетох фамилната ни съдба с тази на Русия. В семейство като нашето бе ясно, че и четирите трябва да се изявяваме на сцена, не можеше и дума да става за друго.“ Така че първият етап от образованието й са пет години обучение в парижкия балет и уроци по мимика.

Потиквана от амбициозната си майка и подпомагана от славянската си красота, Влади навлиза в голямото кино на 10, а 14-годишна по нея се увлича и й преподава уроци по флирт самият Марчело Мастрояни. На 17 вече има зад гърба си 15 филма, предимно италиански. Тогава се снима със сестра си Одил Версоа (с рождено име Татяна) в дебютната лента на режисьора Робер Осейн. Именно 11 г. по-възрастният от нея Осейн, който е от ирано-украински произход, е първият мъж в живота на Марина.

Двамата се женят въпреки протестите на майката на звездата, която разбира, че Робер използва Влади като ракета-носител за собствената си кариера.

В течение на следващите пет години съпрузите не спират да работят заедно, да се борят за собствен театър, а се сдобиват и със синовете Игор и Пьотр. Според мълвата Марина изневерила на мъжа си, но актрисата се кълне, че винаги е била моногамна и причина за развода им е ревността на Осейн към славата й.

Следва влюбване в Африка и женитба с летеца-изпитател от френската съпротива, по-късно собственик на авиокомпании, предприемач и плейбой Жан-Клод Бруйе. Той построява вила в Сен Тропе за Марина, купува й яхта, но така и не успява да я има само за себе си и да я откъсне от професията й. От него тя ражда отново момче. Кръщава го Владимир на баща си, без дори да подозира, че й предстои съдбовна среща с трети мъж, носещ същото име.

Магьосница

Междувременно Влади е завладяла Франция с историческата драма „Принцеса Дьо Клев“ (1960), макар сценаристът Жан Кокто да е ужасèн, че главната роля е възложена на 22-годишна пищна славянка, и то три пъти майка! Цяла Русия пък оплаква нейната героиня-дивачка от френската адаптация по повестта на Александър Куприн „Магьосницата“, девойките масово копират походката й и именно тя въвежда модата на разпуснатите коси. Италия покорява с „Кралицата на пчелите“, който й носи приза за най-добра актриса в Кан’63. Синовете остават на заден план.

„Актрисите, отгледали три деца, без да си дадат почивка, са рядкост. Аз разчитах на мама, защото нямаше как да забавя темпото. Приемах по пет филма годишно, което изискваше страхотна дисциплина“, обяснява Марина, която има общо 80 роли на големия и 40 на малкия екран (включително в така гледания у нас сериал „По следите на капитан Грант“).