Една история от последния ни тиймбилдинг не ми дава мира.  Kакто всяка година, и тази избягахме от София за три дни, за да се напием дружно, да изтрезнеем и да почувстваме макар и минимален копнеж по комфортния офис. Цялата тази операция е с кодовото наименование тиймбилдинг.

Както всяка година, една част от нашия малък тийм скочи директно на бара, друга потътри виновно крака към фитнеса и спа центъра, а трета организира тайно общество на играчите на карти и други интелектуални игри. Реших този път да оставя на младите колеги да открият дребните удоволствия на махмурлука и се запътих към спа центъра за масаж. Облякох си халата и започнах да се терзая. Колко пари за бакшиш да сложа в джоба му? 5? 10? 15 лева?

Аз съм от онези хора, които винаги дават бакшиш. Виновна се чувствам някак си. Затова че аз имам, а друг разчита само на бакшиши, за да върже двата края. Ако сметна колко пари за бакшиши съм дала във фризьорския салон за годините, в които го посещавам, сигурно ще се окаже сума, достатъчна да отворя свой собствен салон.

И така, сложих предвидливо три банкноти по 5 лв. в джоба на халата и се явих в кабинета за масаж. Петзвезден хотел - петзвездна стая, с ароматни пръчици, хубава музика, душ кабина и изкуствена роза, мушната в диплите на хавлията.

Приготвих се за релакс и зачаках. Само се надявах масажистът да не е прекалено общителен, защото не ми се говореше.

"Вашият масаж е аромотерапия, нали?", уточни той. Да, казах, избрах си немската фирма. Какви масла можете да използвате?  "Амииии, само базовото. Другите... Те, шефовете, още не са ни обяснили подробно и тази терапия още май не сме я одобрили..." (Аха. 5 лева, предостатъчно е.)

След малко: "Имате прекрасна кожа и сте в много добра форма..." (10 лева! Не, направо 15!)

“Когато човек се поддържа, възрастта няма значение." (А, не - 5 лева! )

"Гледах на списанието ви Райна Кабаиванска, на 80 години, а каква жена! Класа" (10 лева! Ох, отдъхнах си.)

След още малко: "Тука боли ли ви? Тая точка е свързана с астралното тяло..." (5 лева. Защо трябва да играеш специалист, какъвто не си?)

Малко по-късно: "Мога да ви направя и масаж на главата, но не искам да ви разваля хубавата прическа." (10 лева.)

Накрая ми донесе чай и се усмихна мило. Оставих му 10 лева.

Знам как на главата ми ще се изсипят жлъчни коментари: как съм си надвила на масрафа и затова се правя на щедра и играя роля на тузарка. Коя съм аз и какви простотии дрънкам!

Ако не ви се чете - не четете. Но аз имам наистина нужда от съвет. Защото не мога да преодолея комплекса си за вина (аз имам - той няма - длъжна съм.)
Комплекса си за това, че понякога се чувствам неприлично щастлива, докато другият, който ме обслужва, е прилично нещастен и или го споделя, или го подсказва по всякакъв начин. Тогава, дори и да е пълен некадърник, получава моето съчувствие под формата на бакшиш. (Случаят с масажиста не е такъв, човекът беше добър в работата си. Но ми се е случвало да оставя бакшиш от съжаление, след като един час съм цъкала съчувствено и съм изслушала поредната драма.) Веднъж дадох бакшиш на един сервитьор, който изглеждаше напушен, но се стараеше ужасно много. След няколко посещения, когато вече бяхме на ти, го попитах открито дали не е на някакви лекарства. Той си призна, че е напушен и ми каза, че когато идвал напушен на работа, винаги се връщал в къщи с повече пари, отколкото когато е свеж като краставичка.

Със всички тези комплекси аз съм класически бакшишодател, когото всички бакшишополучатели безпогрешно надушват по начина, по който кучетата надушват страха например.

Случвало ми се е да оставя бакшиш и от куртоазия. Преди 15 години в Ню Йорк, когато отидох за пръв път, поканих мои приятели на вечеря. Сметката беше 300 долара. Какъв бакшиш да оставя, попитах ги. Ами 20 процента е тук, отговориха ми те. Какво, 60 долара?! На човек, когото виждам за пръв и последен път в живота си?! – възмутих се аз. Ако искаш, не оставяш нищо, казаха приятелите ми. Само че ти попита.

Реших да платя с карта и да оставя 30 долара. Какво пък, само толкова имам кеш, един вид. Само че на сметката, която ми даде сервитьорът, пишеше сумата на консумацията, а отдолу - графа tip, тоест бакшиш. Собственоръчно вписваш сумата, която искаш да оставиш за бакшиш и ти я изтеглят от сметката. Високоорганизирано общество, не търпи кръшкачи като мен. Спомням си този конфузен случай, защото оттогава навсякъде, където пътувам, се информирам за това как вървят бакшишите, дали трябва да се дава или не е задължително. Пак в Америка, бях приготвила и сумата, и tip-а за поредното такси, когато шофьорът ме изненада. Поиска почти двойно и когато оспорих с аргумента, че по това трасе се возя редовно, отвърна, че бил мормон и имал цели четири жени и голям брой деца. Останах с отворена уста и портмоне. Не можах да реагирам. После се ядосвах на себе си.

Истинско облекчение е, че в страните от Западна Европа не очакват бакшиш от туристи и ти връщат до стотинка, тоест до евроцент. Без да променят любезното си изражение, за разлика от американските сервитьори, които са способни да те дръпнат за ръкава, за да те попитат директно: What about my tip? (Тоест, къде ми е бакшишът.) Е, на такова грубо поведение не се поддавам. Виж, ако ми кажат, че имам хубава кожа, бакшишът е гарантиран.
Знам, че е глупаво, знам, че е обществено вредно моето поведение. Но не мога да се променя. А вие как сте?