Ако искаме да имаме деца ангели, трябва самите ние да бъдем богове. Прочетох тази мъдрост в интервю на една педагожка, цитатът е на Петко Славейков. И си помислих, че никак не съм съгласна. Всъщност, помислих си нещо по-крайно, но ще се въздържа да го напиша от уважение към дядо Славейков. Той все пак е живял в други, по-патосни времена - да си спомним само другия дядо, Вазов.

Но какви ангели, какви богове в наши дни? Може би роптая, защото аз самата съм далече от съвършенството. Дори ще ви разкажа колко небожествен родител съм.

Не правя палачинки на децата си в събота сутрин. Нещо по-лошо. И в неделя не ги правя. Но съм решила абсолютно твърдо – като изляза в пенсия, ще се науча. Нека да ми останат смислени цели и за тогава.

Не ги научих(ме с баща им) да карат ски и да плуват добре. Но пък ги научихме да четат, да търсят зад привидностите, да знаят какво е хотдог в тениса и да си оправят леглата... понякога.

Не успявам да създам празнична атмосфера вкъщи. През последните години дори украсяването и съответно раузкрасяването за Коледа и Великден ми тежи. Просто още „работа“. Вкъщи рядко ухае на ванилия, канела и прясно опечен хляб. На последното никога не ухае. Сладкишите ги купувам отвън, лошо, лошо (но пък почти всеки ден готвя). Също така по празниците не слушаме тематични песни и не се смеем звънко. Смеем си се обикновено.

Не научих децата си да си почиват на класическа музика. Наскоро хванах големия ми син да си почива като играе на „Да помогнем на Али Ръза да му мине лошото“, в която върху главата на завалията Ръза, както би го нарекла баба ми, валят аспирини и той трябва да погълне възможно най-много от тях.

Не ги научих да се събираме на дълги семейни вечери или неделни закуски, в които да обсъждаме Важните неща за семейството, да разрешаваме мъдро проблемите и да си казваме по американски маниер, че се обичаме, държейки се за ръце. Всеки яде като огладнее или се събуди сутрин. Важните неща ги обсъждаме между другото, в нерегламентирани часове. Или тогава говорехме за маловажните?

Лично аз не им оставям достатъчно лично пространство. Знам, знам, че е ужасно и вероятно Вергиния Захариева, която твърди, че българските майки задушават синовете си, е имала предвид мен и още стотина-двеста хиляди подобни. Глупаво е да казвам на момчета, които са на 20 и 23 години, да си слагат шапка като излизат. Ма то има ли по-голям ужас от настинката?! (От това май най ме е срам и напоследък се опитвам да стискам зъби и да не казвам нищо.)

И това са само нещата, за които се сещам най-напред. Знам, че като родител греша. Всеки ден. Виждам го в ироничните или ядосани погледи на децата си. И все пак мисля, че това е нормално. Защото аз не съм съвършена. И не може да се очаква да възпитам съвършени деца. Много ми е странно, когато някой се готви по ученически старателно за родител или дори казва – още не съм готов за това. Моля? Аз не бях готова за родител, не съм готова и досега. Просто станах. В крайна сметка родителството е биология и малко морал. Не ти трябват кой знае какви курсове. Достатъчно е да обичаш децата си и да приемеш, че ще са несъвършени като теб самия. И да стискаш палци да не грешат в основното, а то се свежда до онези простите заповеди – не кради, не убивай, не говори с пълна уста и с клишета. Ангелите и боговете са на небето. Ние тук долу сме хора.