С мъжа ми имаме абсолютно несъгласие по отношение на подаръците. За него те са като птицечовката – неуместно животно, възникнало в резултат на експеримент на природата в скучен ден, когато тя, природата, се е чудила какво да прави. Аз започвам да купувам подаръци за следващата Коледа още преди да е свършила настоящата. За собствен кеф го правя. Лошото е, че година по-късно забравям къде съм ги скрила, но това е друг проблем. Със сигурност има десетки, даже стотици подаръци, които са потънали под повърхността на спомените ми. И такива – получени или само мечтани, които ще помня, докато помня. Предполагам, че всеки може да състави такъв списък преди Коледа, когато все едно – всички започваме да мислим за подаръци.

За този подарък само съм слушала. На сватбата си майка ми и баща ми – тогава студенти, получили от веселите си приятели нощно гърне, пълно с боза, в която плували няколко тулумбички. Голям смях... Може да се каже, че подаръкът е бил и за мен, тъй като тогава вече съм била в корема на майка ми.

Два леви или десни сандала, които майка ми донесе от командировка в Чехия?, когато бях съвсем малка. Бяха й ги продали така погрешка. Бяха ужасно красиви обаче, от някаква цветна и еластична пластмаса. Мисля, че известно време съжалявах, че нямам два леви (или десни) крака.

Кръгла свещ в цвят слонова кост с изрисувани цветчета за рождения ми ден. Получих я, когато станах на 10 от Марга, братовчедка на майка ми. Беше най-красивото нещо, което бях виждала дотогава, поне така ми се струваше. Дълги години не я палех, как бих могла? С годините се очука и накрая изчезна някъде.

Дънките, които толкова се надявах да получа за Нова година, когато бях на 12-13 години, а получих чадър. Сгъваем. А на Катето техни роднини й бяха подарили Levi's. Завист ви казвам...

Някакви ужасно вкусни шоколади и натурални сокове в кутия, които баща ми донесе от командировка в Западна Германия. Част от шоколадите раздадох на приятели, тайно от нашите. Приятелите ми категорично не го помнят, а и аз май после съжалих, че не ги изядох със сестра ми.

Декоративна настолна лампа от Полския център. Приличаше на рошава диско перука или морска актиния, чиито пипалца в края светеха. Видяхме я някъде в края на 80-те с четирите ми приятелки от Редута. Беше толкова непостижимо красива и скъпа, че решихме – която от нас се омъжи първа, купуваме й я. Аз се омъжих първа, но дали защото лампата вече я нямаше (точно тогава нищо и нямаше – 90-а година!) или пък вече исках други неща, не ми я подариха. Поисках си две декоративни чинии от СБХ и висяща стъклена лампа, която и до ден-днешен свети в антрето ни.

Четири наследствени чаши от кристално стъкло за сватбата ни от вуйче Любчо от Белград. Вуйче Любчо беше легендарният роднина в семейството на мъжа ми, за когото всички бяха убедени, че е почти несметно богат. Той се държеше подобаващо, т. е. беше стиснат и претенциозен. Вместо очаквания и аз не знам какъв голям сватбен подарък от него, получихме четирите чаши, останали от комплект от шест. И грил тиган, който се издраска след като 2 или 3 години изкарваше прегорели отвън и недопечени отвътре пържоли - вероятно поради неумела употреба от моя страна.

Картички, които свекърва ми ми подарява за рождените дни. Има ги от посещенията си в държавни печатници отпреди 1989 г. и обикновено са снимки от Китен или Слънчев бряг от разгара на 70-те, съдейки по кройките на банските и моделите на сламените шапки. Късно се сетих да ги събирам, иначе са супер готина поредица, а и тя ги надписва много мило и винаги ги слага в плик, върху който пише „До г-жа Адрияна Попова”. Суперпарадно.

Тиролска рокля втора употреба. Така и не я получих, защото разубедих мъжа ми да ми я купи (да, да, понякога дори и той, на принципа – като ще е птицечовка, да е рошава). Той беше в Австрия, някъде през 90-те, и ми се обади по телефона да ме пита дали искам такава рокля, мисля, че спомена и за еделвайси, бродирани върху нея. Или бяха сърнички? Първата употреба били много скъпи, но секънд хендът бил сравнително достъпен. Що не си я поисках!? Щеше да се върже жестоко с ловджийския нож, ръчна направа, който синът ми Гого ми подари за последния ми рожден ден.

Най-глупавият подарък, който аз съм правила, беше кутия вносни цигари за майка ми. Парите за тях ”спечелих” като продадох тайно от нашите на някакъв антиквар на площад „Славейков” записки на Германското военно командване от Първата световна война за участието на България в нея. Бях в гимназията тогава. Книгата беше от библиотеката на дядо ми Георги Шулеков, адвокат от Пазарджик. Сега ми иде да се напляскам за грандиозната тъпота.

Красива сребриста флашка от Гого за една Коледа и картина, нарисувана от Петър и приятелите му за последния ми рожден ден. Подаръците от децата са най-любимите ми птицечовки. Както и неочакваните или неочаквано готините – като тибетската рокля от Биляна и „Водолазът, който искаше да стане космонавт“ от Криси, медальонът лупа от Венци, и ръчно тъканата памучна хавлия пак от Венци.

Най-готината история за подаръци си остава „Даровете на влъхвите“ от детския ми кумир О'Хенри, когато Джим продава златния си часовник, за да купи гребени от костенурка за косите на Дела, а Дела продава косите си като кафяв водопад, за да купи каишка за часовника на Джим. А сега, година след година, най-готината история е да измислиш какво въобще да купиш като подарък на хора, които си имат всичко необходимо и дори малко от излишното. Като си мисля, истинският подарък май е или неочакван или леко незаслужен.