Срещата между Кубрат Пулев и Владимир Кличко продължи точно 19 минути и е била гледана от почти 2 млн души, тоест от около 80% от зрителската аудитория в България по данни на Нова телевизия, цитиращи независимата международна пийпълметрична агенция Nielsen (Mediaresearch).

Аз бокс не мога да коментирам, защото ако съм гледала боксови мачове, то е било основно на кино, тоест във филми от типа на „Роки“ и „Момиче за милион долара“. Обаче когато някой падне в нокдаун в 30-ата секунда, а после още веднъж в рамките само на първия рунд, няма много за разбиране. Поне от падания разбирам. Нокдаун до 30-ата секунда и след няколко секунди още един – не е ли ясно?!

Разбирам също така, че екипът и ресурсите, с които разполага Кличко са несравними с тези, с които разполага Кубрат Пулев – като финанси, като хора, като влияние. В това отношение битката е малко тип Давид срещу Голиат и наистина е неравностойна. Само че Кубрат знаеше с какво разплолага той самият и с какво - Кличко. Или решаваш, че въпреки всичко ти можеш да го победиш, или не се занимаваш с него и не искаш той да се занимава с теб. След като предизвикваш някого значи, че смяташ, че въпреки всичко вие най-малкото сте равностойни.

Големият успех за българина в конкретния случай е един – че се добра до тази среща, до този мач. Браво за това на екипа му и на самия Кубрат! Беше наистина супер вълнуващо да очакваме срещата и да слушаме българския химн сред всичките дискотечни светлини и 3D-мултимедии. Само че още в първия рунд стана ясно, че това са боксьори от различни нива, от различни класи. И не беше прав Кубрат Пулев да дава толкова надежди, да отправя толкова закани. И не трябваше толкова да се шуми около нелепата история с това, че Кличко бягал от този мач, щото го било страх. Кубрат постъпи волно или неволно като всичките ни политици. Говори, говори и после падна. И пак започна да говори, че другите са мафия. Всеки може да падне и всеки в някакъв момент пада – това е ясно. Загубата не е порок – и това е ясно на всички нормални хора. Просто е добре човек да е наясно със себе си и възможностите си, а ако не е наясно поне да говори колкото се може по-малко.

Кубрат Пулев трябваше да е доволен, че се е добрал до тази среща и поне малко да обере предварителните си закани, защото така стана поредният, който създаде свръхочаквания у българите и после ги разочарова. Много хора казват, че не са разочаровани. Ами аз пък съм. Защото победата на Кличко беше ужасно бърза и лесна, разочароващо бърза и лесна. А най-унизителното е, че ми се стори, че можеше да бъде още по-бърза, обаче украинецът като че ли пожали цялата организация, публиката в залата (която освирка и него и химна на родината му по най-тъпия начин), цялото шоу.

Ако Пулев беше 25-годишен хлапак, който подскача и предизвиква световния шампион, всичко щеше да е наред и дори щеше да е симпатична загубата му. Но той е на 33, професионалист с име, с излъчване на силен мъж, който знае какво говори и затова няма как някак така всички ние да неглижираме точно тази му загуба и да се правим, че всичко е минало супер. А някои дори искат и да се гордеем. И казват: Ама ако беше победил друго щяхте да приказвате! Естествено, че друго щяхме да приказваме и то с радост и гордост. Ако беше победил.