Иранската писателка Паринуш Сании е с осанка на персийска принцеса и с очи, от които надничат хиляда и една Шехерезади. Книгата й „Моята орис“ излиза в родината й преди 10 години, оттогава има 20 издания, като всяко едно от тях е трябвало да получава отделно разрешение от властите в страната и на два пъти е забранявана.

За книгата казват, че е викът на всички ирански жени, които не желаят повече да бъдат жертви. Западът я открива сравнително скоро, но преводите й се увеличават лавинообразно.

През 2010 г. историята на зеленооката Масуме, на нейната любов и насилствен брак става най-продаваната книга в Италия. Читателите й се делят на два типа – такива, които са я прочели за два дни, и останалите – за четири примерно, защото са били много заети.

В разговора ми с Паринуш Сании участва и преводачката й от персийски, преподавателката от Центъра за източни езици и култури към Факултета по класически и нови филологии на СУ Людмила Янева – голям познавач на живота и културата на Иран.

Означава ли нещо името ви, г-жо Сании?

Паринуш означава ангел на веселието. Пари е ангел, нуш е веселие.

Весел човек ли сте?

Винаги съм смятала себе си за весел човек, но за съжаление когато преди няколко години загубих съпруга си, загубих донякъде и тази веселост.

Да си призная, очаквах, че като жена, идваща от Иран, ще бъдете забрадена.

Хиджабът стана задължителен след революцията (Ислямската революция от 1979 г. сваля шаха и провъзгласява ислямска република – б. а.). Но ние отказвахме да го носим, ходехме с панталони, с манто отгоре и с кърпа. А младите все повече скъсяват „мантото“.

Л. Я.: Смисълът на забулването е формите на жената да не се виждат, за да не съблазняват мъжете и те да могат да мислят за други неща. Колелото затова е забранено за жени, защото има движения, които предизвикват мъжете.

Но жените могат да карат коли, нали?

Л. Я.: Иранките карат коли. Това също дразни някои, защото така жената е мобилна. А жената на Изтока не трябва да е мобилна, трябва да е вкъщи, да не излиза и да ражда деца. Жената влиза в къщата на мъжа с черен чадор и излиза в бял саван. Това го казва една от първите еманципирани жени, принцеса Тадж ос Салтане, в началото на XX век.

В книгата главната героиня Масуме няма право да се влюбва преди брака. Сега така ли е?

Така е било през 50-те години. Сега момичетата са много по-свободни. Но има и традиционни семейства, според които, преди да се омъжат, момичетата не трябва да виждат слънчева и лунна светлина. Не трябва да се разкрасяват, да си направят лицето, веждите.

Л. Я.: Синът дава власт на майката. Преди това тя дори не е наричана по име в обществото. Когато мъж говори за жена си пред непознат, я нарича „моята къща“. Когато роди син, започват да й казват майката на Хасан например. Тя вече има „лице“.

П. С.: Но в днешно време разликата в отношението е много малка. Тези, които искат да имат деца, не правят разлика дали е момиче или момче. Проблемът сега е ниската раждаемост, по 1-2 деца в семейство. Правителството дори започна пропагандни акции за повече деца.

Странно е, че самите жени възпроизвеждат неравнопоставеността на половете, като неглижират собствените си дъщери за сметка на синовете. И възпитават синовете си в същото.

За съжаление този, който е потискан, свиква с потисничеството. И мисли, че всички трябва да живеят така. Защо аз да съм живяла така, а сега те да не го преживеят?

В книгата става въпрос за основно човешко право като любовта и това да се омъжиш по любов. Има ли и сега много уговорени бракове в Иран?

Още съществува такова сватовничество. Но сега се обръща по-голямо внимание на индивида.

А във вашия случай как беше?

Аз бях студентка в Техеранския университет. Имах състудент – палав като дявол. Винаги сядаше зад мен и ме дразнеше – защо си си вързала косата, какво правиш. Беше един от волейболистите на университета. Влюбихме се. Аз много лесно говорех с майка си и баща си.