О, как ми се иска да си бях вложила парите в една банка, в която уви, имам само кредит за изплащане! А аз не – отказах се, защото винаги, като ходя да си го погасявам, ме карат да чакам. И един клиент да няма в салона, пак чакам. Защото от касите – четири на брой, почти винаги работят не повече от две. И то така работят, че не забелязват дали някой чака да си даде парите. Или по телефона говорят, или нещо друго, далеч по-важно правят служителките. А и те едни служителки! Вярно, в централния офис носят нещо като униформа. Но като влязох един ден в един по-отдалечен от центъра...помислих, че съм се объркала. Момичетата или имаха вътреведомствено състезание по най-голямо деколте, или фирменото им парти беше продължило до зори в чалга клуб и не бяха имали време да се пременят, за да не закъснеят за работа милите.

Откъде да съм знаела обаче, че колкото по-несериозно и невдъхващо респект е поведението на банковите служители, толкова по-голяма е вероятността банката да не се източва с чували и лоши кредити. Вижте какво стана с КТБ – а бяха образец на банкова стабилност, внушавана и със строгостта на униформените служители, и с учтивото, но сдържано внимание към клиентите. Докато пред офисите на КТБ се виеха опашки от разтревожени вложители, ми се наложи за първи път в живота си да вляза в една малко популярна банка. И с риск да си навлека гнева за разпространение на зловредни слухове, накърняващи стабилността на банковата система, ще ви разкажа защо реших, че традициите не са това, което бяха, и че пълното им пренебрегване дори в консервативния банков сектор е нещо твърде хубаво.

В банковия салон, където влязохме заедно със сина ми, почти нямаше клиенти. Една приятна госпожица с перфектна очна линия и разкошни разпуснати коси ни покани да седнем при нея. Бързо и много компетентно ни обясни най-лесния начин да се справим с транзакцията, която трябваше да направим. Синът ми обаче много трудно си попълни документите, защото пред очите му непрекъснато се изпречваше банкова служителка, по неговия грубичък израз „като дошла от околовръстното“. Роклята й беше толкова оскъдна и прилепнала, че почти се виждаха прашките, които тя не се и мъчеше да скрие, неколкократно навеждайки се до принтера. Гледката не беше за изпускане – щедро експонирани дълги крака, изваяно дупе, а отпред... Екстеншъни във волно развятите коси, ярко червило върху устните, екстравагантен грим отклоняваха моя поглед от деколтето, където синът ми беше се фиксирал със зяпнала уста. Аз се опитвах да отклоня поглед към колежките й, които – макар и по-семпло издокарани – пак бях с твърде ваканционен летен стайлинг. Къде розово, къде едри цветя върху прозрачни материи, къде подрънкващи обеци... Някъде откъм касите зад гърба ни се чуваше висок кокетен смях, което накара 19-годишният ми син гласно да изрази възхищението си: „Як купон е в тази банка!“ Което беше възприето като висока оценка за нейната надеждност и сигурност вероятно, защото накара момичетата да зачуруликат още по-високо и палаво.

Като помисля всъщност, какво от това, че в КТБ бяха толкова сериозни и важни!