Книгата на Демиан Букай (синът на Хорхе) “Погледни отново“ (ИК „Хермес“) ме впечатли много, може би защото не очаквах да ме впечатли. Не съм сред най-големите почитатели на бащата и една от причините е леко досадната за мен претенция за художествена литература. Книгата на сина в това отношение е по-честна, тя е книга на психотерапевт, написана много четивно. С примери от филмите и книгите, които и аз обичам - „Властелинът на пръстените“, „Матрицата“, Урсула Ле Гуин. С похвална краткост при разглеждането на отделните проблеми – страхът от промяната, сексуалността, свободата, загубите и моята стара и добра приятелка несигурността.

За първи път някой успява да ме убеди, че „обичай себе си“ не е изтъркано до глупост клише. Демиан Букай казва: обичай себе си, защото си уникален, с всичките си грешки и провали. Точно така, еврика, идеше ми да извикам с блеснали очи и протегнати нагоре ръце като някакъв второразреден актьор към публиката, мога да обичам себе си, защото съм уникална, по дяволите. С късогледството си и забравянето, с непохватността и факта, че не обичам чак толкова да готвя - аз мога да се опитам да го направя.

В това приповдигнато настроение изчетох цялата книга за един ден. Разбрах, че страдаме от всяка промяна, била тя и към добро, защото промяна винаги предполага някаква загуба. Че свободата е във възможността да казваме „да“ или „не“ (по Октавио Пас). Че любовта е радостта, която човек изпитва само при мисълта, че някой съществува (по Йозеф Цинкер). Че най-силно ни вбесява обидата, която отговаря на собствените ни упреци към нас самите, уф, колко вярно! Че ако искаш да говориш по някакъв проблем с човек, не започвай разговора с „ти“, а с „аз“, ако не искаш да се скарате.
Но най-много ме впечатли главата, наречена „Възрастните сираци“. Тя започва с притчата за китайски богаташ, който поискал от известен калиграф да изпише вдъхновяващо и оптимистично послание, с което да украси жилището си. Калиграфът написал: „Баща умира. Син умира. Внук умира“. Вие подигравате ли ми се, вбесил се богаташът. Но после размислил, че това наистина е оптимистично, защото е естественият ход на живота и всяко разместване в поредицата би означавало трагедия.

Впечатлих се, защото имам такъв пример пред очите си. Моя много добра приятелка не може от дълго време да преживее смъртта на майка си. Демиан Букай обяснява трагичното усещане от смъртта на родителите с факта, че вече няма кой да ни закриля, с осъзнаването, че „ние сме наред“, и че сме загубили единствените хора, които са ни обичали безусловно. Хубавото на лошото е, че сега е наш ред да обичаме безусловно – децата си, и че най-важното наследство е заключено вътре в нас. Помислете си колко всеки от нас прилича с нещо на някой от двамата си родители. Всеки път, когато чета някаква историческа литература, си представям колко това би се харесало на баща ми. Той много обичаше да чете история и дори си мисля, че ако навремето не е било модерно да се учи за инженер, той може би щеше да е историк. И когато се пресягам към такава книга, знам, прави го баща ми в мен.
Книгата има подзаглавие „Стратегии за преодоляване на трудностите.“