През това време двамата с Денчо живеели при неговите родители в с. Крояч. Тяхна позната от селото, известна с неподредения си живот, самотна майка с две деца от двама различни мъже, започнала да ги наобикаля. Те се радвали на бебенцето й, помагали й с каквото могат. Тя споделяла, че иска да го даде в дом за отглеждане, тъй като нямала работа, нямала издръжка, пък и била болна от туберкулоза.

Сълза, потънала в делата около развода си и в собствените си проблеми, не давала много-много ухо на тези приказки. Докато не започнала да среща мъничкия Янислав, вече проходил, по селските улици - кирлив, гладен, слабичък. Тогава нещо се преобърнало в нея и склонила Денчо да го приберат и да го отгледат.

Майката веднага подписала, че е съгласна да започнат процедура по осиновяване на детето. От ноември 2000 година Яни живее при Сълза и Денчо. Майка му починала през февруари следващата година.

Започнали да търсят баща му, за да даде съгласието си Яни да бъде осиновен. Успели да го намерят, извикали го в Крояч. Той пристигнал, обаче се оказало, че няма документи за самоличност. Въпреки това обещал да подпише, поседял един месец, после внезапно изчезнал. Оказало се, че бил обявен за издирване и полицията най-накрая го арестувала. Открили, че е във варненския затвор за пет години и пак отначало - засъбирали нужните документи, с които да отидат във Варна и да помръднат напред осиновяването на Яни. Той вече им казвал мамо и тате, гушкал се като коте…

Точно тогава починал внезапно бащата на Денчо. Врътнята около погребението, няколкото тежки месеца, през които трябвало да бъдат край майка му, отново забавили отиването във Варна. И когато събрали пари да заминат, се споминал бащата на Сълза…

После променили Закона за закрила на детето, според който тя вече не можела дори да се регистрира като кандидат-осиновителка.

Да беше някой друг, а не Сълза и Денчо, сигурно щеше да реши, че всичко това са все знаци, че не бива да продължават битката за децата, че трябва да спрат докъдето са стигнали, да приемат безропотно, че не им е писана на тях точно тая беля с чуждите деца.

Ей го, пълно е с домове за сирачета из държавата, все ще се намери кой да ги осинови, пък и да не се намери, ще пораснат по интернатите. То близките им, колкото ги има, не ги е грижа за тях, та чуждите. Вместо да си гледат живота и да се радват един на друг Сълза и Денчо, че малко ли кал са изгазили и поотделно, и заедно…

Повече от четири години Яни живее с Денчо и Сълза. Никой не е идвал да го потърси. Един ден в дома им дошла служителка на общинската агенция за закрила на детето - да търси сестричката му, 6 години по-голямата Ани. Сълза и Денчо вдигнали рамене - нямали представа къде може да е момиченцето, което изчезнало от селото след смъртта на баба си.

То пък за разлика от Янислав било пълно сираче - бащата, който нямал брак с майката, умрял при катастрофа малко след като детето навършило три месеца. Двамата си дали сметка, че Ани си няма никого и се замислили дали да не я намерят и приберат и нея в дома си.

От социалната работничка Росица Димитрова научили, че Ани е в Стралджа, прибрана от хора, които дори не са й кръвни роднини. Като поговорили един ден, Димитрова попитала Сълза дали не биха подписали с Денчо декларация, че ще се грижат и за момиченцето.

"Боже - спомня си сега Сълза, - като си помисля, че най-напред отказах… Не, не, при мен няма нищо скрито-покрито и Ани знае, че съм сторила този грях. Но после размислих. Скъсах се от рев, представяйки си как това детенце, момиченце, в опасна възраст, може да бъде изпратено в дом за сираци или да расте при хора, които ще се отнасят зле с него… Като си дойде Денчо, му признах как съм отказала да подпиша. Двамата решихме още на другия ден бързо да се явим в службата за закрила на детето и бързо да подписваме, преди да се е явил друг кандидат за него…"

Оказало се, че хората, взели Ани за отглеждане - разведена с братовчеда на баща й жена и нейният син, не я искат повече и се налага тя да бъде настанена в социално заведение. От опасения, че Денчо и Сълза също няма да поискат да задържат момиченцето, Росица Димитрова им предложила да я вземат само за един месец.

"При мен няма такова нещо - казва Сълза. - Аз решавам и край! И сега ме питат защо съм се нагърбила с грижата за две малки деца, при положение, че моите съм си ги отгледала. Като се събрахме с Денчо да живеем, можех и да му родя дете, не беше късно. Но идеята да приберем Яни, после и Ани ме отказа… На другите си две дъщери обяснявам, че сигурно съм го направила, защото не са ми довели внучета да гледам."

Може би има и друга една причина - преглътната, заседнала някъде дълбоко в душата на Сълза. Чувството за вина, желанието за изкупление на изхвръкването от полога, където насадена, трябвало да трае до края на дните си. За да не сочат с пръст родните й дъщери, остави нея. За да не се обръщат и след Денчо, шушукайки, че е прозяпал младините си край жена, която без малко може да му бъде майка, вместо да си намери "свястно" момиче и да му направи деца, вместо да се остави да му изсъхне семката. Не знам, за това с тях дума не отворихме, можеше да заболи…

Веднага след като взели Ани от Стралджа, Денчо и Сълза й обяснили, че не е на гости у тях. Оказало се, че и момиченцето има своя тайна, която да довери: то само дало адреса и имената им като на най-близки хора, които могат да го приберат и да не попадне в дом за сираци. Малко по-трудно от Яни казва мамо и тате сега, понякога като се скара, Сълза става и "леля".

Именно Ани променила живота им. За да могат да я вземат при себе си, трябвало да са женени. Е, били посъбрали малко пари да си направят баня, дали ги за медицински удостоверения, нужни за сключването на гражданския брак, за нови лични карти, в които да бъде отразена промяната в семейното положение.

За тази година обаче Сълза е запланувала нова сватба - църковен брак, на който ще бъдат поканени и децата, всичките. Тя нарича дъщерите си най-голямата, средната и Ани - малката. С нея все още има проблеми - Ани нямала никакви трудови навици, подкарала училището с тройки. Но днес има петица по математика, мама е завършила математическа гимназия и помага, и изисква.

С Яни също не било лесно в началото - той не бил научен да дъвче, да гълта, бил хранен само с течна храна от биберон. Две години хората и най-много собствените й дъщери се чудели как Сълза имала търпение да повтаря "дъвчи и гълтай, дъвчи и гълтай…"

…Сълза и Денчо слагат на масата солидни порции пиле с кисело зеле и с ориз. Децата нетърпеливо се наместват и започват да се хранят мълчаливо. Хлябът не им стига, режат си сами дебели порязаници и продължават. Мисля си колко има какво да научат моите двама сина, които избират и се мръщят при вида на храната.

Сълза забелязва погледа ми и вмята: "Няма капризни хора вкъщи. Според децата Денчо готви по-добре, но тъй като аз съм повече вкъщи, по-често го правя аз."

Тя не обича да стои без работа - дворът е подготвен за разсада от краставици, който никне в пластмасови кофички на прозореца, на цветята в градината й мнозина завиждат, има над 150 вида. Сълза е в състояние и японска мазилка да полага, и от старото си сабо да направи кокетна обувка с плетено на една кука горнище, теракотени плочки да лепи, ако се налага.

Жена, дето на всяко нещо му намира колая.

Така е замислила и за децата си да се пребори - Яни е настанен при тях със съдебна заповед, но ако има проблеми с осиновяването по променения закон, няма да си го даде по никакъв начин. Нито пък Ани. За да останат семейството, което са.