По време на предишния Dancing Stars Илиана Раева като член на журито каза нещо, което ме впечатли много, защото е точно обратното на това, което съм аз. Тя каза, че никога не съчувства на вторите, на загубилите. Илиана неслучайно е била шампион – да си първи е въпрос на психика, ако тръгнеш да съжаляваш онези, които „биеш“, няма как да стъпиш на най-високото.

На мен загубилите (и загубените) винаги са ми били слабост. В състезанията „Бързи, смели, сръчни“ почти винаги познавах кой отбор ще загуби – това беше отборът, който си харесвах в началото. Харесах ли си някого – той задължително падаше. Бях абсолютната Ванга на загубеняците. С абсолютен инстинкт към тях. И досега е така. Харесвам вторите, третите, десетите и това си е. Най-вероятно по вътрешно сходство. Но като си помисля, в живота повечето хора сме губещи. Печелившите са абсолютно малцинство, независимо дали става дума за тото, олимпиада, любов, бридж, новогодишна томбола и всякакви игри на съдбата. В повечето случаи губим. И в това има голяма красота и драма, има прекрасни цивилизоващи чувства като тъга и съмнение.

Наскоро гледах „Последен квартет“ (The late quartet) с толкова любимия ми и вече толкова мъртъв Филип Сиймор Хофман. (Само две смърти на хора, които не познавам, са ме натъжавали истински – неговата и на Ейми Уайнхаус.) Във филма той отново е неистов, дебел, безумно талантлив и ... втора цигулка. Това играе във филма – втора цигулка в световноизвестен квартет. „Той винаги ви допълва, издига ви, но никога не ви засенчва. Той внася колорит, окраска и ритъм“, каза за него екранната му дъщеря, докато пътуваше в кола с Даниел – първата цигулка в квартета. Отговорът на Даниел беше: „Има много квартети с отлична първа цигулка. Втората цигулка е тази, чиито качества правят един квартет уникален.“

И понеже сега е Олимпиада и всички са втренчени в медалистите и шампионите, много ми се иска да поздравя всички онези, които вече загубиха или ще загубят състезанието. Вторите, третите, петите, нестигналите изобщо до финала. Защото те издигат шампионите, те внасят окраската, те живеят с тъгата, те сме ние. Или поне много често аз.

(И тъкмо ми се прииска да вдигна драматично тост за загубилите, установих, че околовръст не намирам нищо по-добро от изстиналия си чай. Затова отпих от него – защото той също е загубил... топлината си.)