„Без майка човек не може да живее,
без майка човек не може и да умре.“
Херман Хесе, „Нарцис и Голдмунд“

Всичко, което изпитвам към майка ми, може да се обясни най-добре с нуждата да бъда прегърната от нея. Разпитвала съм я за всякакви неща. Не ми е казвала всичко. И аз не съм й казвала всичко. И майките, и дъщерите имат право на тайни, на здравословни тайни. Важното, мисля си, е да осъзнават, че са две отделни личности, да уважават тази си „отделност“ и да обичат да се прегръщат. Караници и непоносимост винаги има. Тайни и лъжи – също. Абсолютната прозрачност никому не е нужна, особено когато става въпрос за любов.

Не искам да знам всичко за мама. Искам само да е до мен, да си говорим и понякога да се прегръщаме. И когато се чувствам зле, тя да си сложи ръката на главата ми, да каже онези стари и странни думи, на пръв поглед напълно безсмислени, които е научила от прабаба си – баячката, и кръвта в цялото ми тяло да забълбука... Думите наистина са най-слабата връзка с майка ми и най-малко имам нужда от тях в общуването с нея. За мен тя е тяло, ръце, очи, коса, енергия. Не е думи.

Това е само моята история обаче. EVA ви разказва историите на няколко жени с техните майки, които са загубили и постепенно преоткрили години след това. Историите са и тъжни, и светли, и пронизани от чувство за вина – защо не й помогнах, защо не я попитах, защо не й признах, защо не я разбрах, защо не я помолих за прошка... Много женски е този катарзис – да плачеш за майка си. А повечето наши героини плакаха. Ние, разбира се, заедно с тях. И ясно осъзнахме за пореден път, че никога, никога, никога не можем да бъдем толкова чисти, колкото са сълзите ни.

Делфин дьо Виган

интервю на Адриана Попова

Френската писателка Делфин дьо Виган един ден намира майка си мъртва. Самоубила се е, изплъзвайки се от болест, която щяла да я убие. И осъзнава, че има въпроси, на които трябва да намери отговор, ако иска да остане цяла, да не полудее. Дьо Виган пише книга за майка си. „Силна е нощта“ (ИК „Колибри“) е пълноводна и дълбока, изискана и искрена, и най-вече задаваща въпроса: а твоята майка"?

Не, не мисля. Твърде вероятно щях да пиша на тези теми, но не по този начин. Насилието на този момент, ужасът, който ме обземаше в продължение на много месеци, ме подтикнаха без съмнение към писането.

Помирихте ли се със себе си и с нея, след като написахте книгата?

Бях помирена с нея и със себе си още преди да започна книгата. Иначе нямаше да съм в състояние да я напиша.

За какво наистина съжалявате, че не сте имала възможност, или време, или смелост да попитате майка си?

Съжалявам, че не настоях да разбера какво точно се е случило с моя дядо. Съжалявам, че не говорих за това с нея в периода, в който тя все още беше добре и когато все още такъв разговор беше е възможен. Тази история остана въпреки всичко табу до края на живота й.

Трябва ли да знаем всичко за майките си?

Наскоро една приятелка каза, че никога няма да признае пред дъщерите си, че е правила аборт. Не, не мисля, че би трябвало човек да знае всичко за майка си, нито че всичко би трябвало да бъде казвано. Но думите позволяват да пораснеш, да оздравееш, да се освободиш от даден товар. Мисля, че всяка майка знае какво би трябвало да казва и какво да запази за себе си. Но на децата трябва да им се даде ключ към семейната история, за да могат да я разчетат правилно и тя да им е полезна, а не да им навреди.

Всяко семейство има своите тайни и както казах, не всичко трябва да бъде разкривано. Но съм убедена, че ако думите на майка ми бяха чути, ако нещата бяха изказани и споделени с нейните сестри или с нейната майка, съдбата й би била различна.

В България има поговорка – ако искаш да видиш как ще остарее жена ти, виж майка й. Страх ли ви е от това?

Същата поговорка съществува и във Франция. Не, не ме е страх. С годините все повече заприличвам на майка си. Аз й се възхищавах за много неща. И съм изключително свързана с болестта, която я погуби. Но имам късмета да не съм наследила тази болест (става дума за психическо заболяване на майка й – б.р.). И това променя всичко.

Лекарите ни съветват да говорим с майките си и за фамилните заболявания – тип фамилна анамнеза. Как ще коментирате?

В случаите на психични заболявания мисля, че е много важно. Днес знаем, че някои хора са много обременени в генетичен план. Това се отнася до раковите заболявания, както и биполярните и други ментални болести. Важно е да знаем, ако носим такава обремененост, за да сме нащрек и да адаптираме съответно начина си на живот.

Вижте историите на Лилия Маравиля, Людмила Филипова, Весела и Биляна Казакови.