Йоана и Клайв Левиеви - Сойър
Никаква шега не е това "Левиеви - Сойър". От факта, че той приел нейното име, най-много се стъписали нейни приятели мъже. Неговите приятели в ЮАР го попитали дали това е български обичай. Неговото обяснение е: "И двамата сме много напред в кариерата си, затова бях впечатлен, че тя поиска да приеме моето име. Вярвам в равноправието и затова й предложих, ако тя ще приема фамилията Сойър, аз също да приема бащиното й име. Реших, че съм длъжен да направя този жест към нея като знак на уважение и любов".

Йоана е позната като репортер от "По света и у нас" и като дъщеря на художника Йоан Левиев. Освен това, макар да не иска да напуска България за нищо на света, в жилите й тече еврейска кръв.

Клайв е от ЮАР. Християнин, от английски произход. Семейството му е в ЮАР от 3-4 поколения. Баба му по майчина линия е гъркиня, а прадедите на дядо му по бащина линия са френски хугеноти. Семейният клон по тази линия живее в Южна Африка от 300 години. Прадядо му по бащина линия бил английски офицер, разпределен там от армията. Толкова харесал страната, че завел семейството си и останал преди 150 години.

В ЮАР Клайв е известен в политическите и журналистическите среди. Когато се запознава с Йоана, е главен редактор на парламентарната редакция на най-големия им вестникарски холдинг.

"Запознахме се преди малко повече от година в Америка. Бяхме заедно за един месец по една програма за журналисти, политици и политически анализатори и политолози. Смисълът беше да видим американската култура през призмата на собствените си професии. Бяхме там по време на пика на предизборните кампании на Буш и Гор. Запознахме се и се влюбихме."

Още там, в Щатите, Клайв я убеждавал, че иска да живеят заедно, да създадат семейство, но тя, свикнала с друг маниер на поведение, много не му вярвала. "Не че искам да обиждам българските мъже, но си мислех, че и той като тях ще си отиде вкъщи на другия край на света и ще забрави за мен. Дори бях изненадана, че беше готов да дойде почти веднага." Рейтингът на доверието в него се вдигал всеки ден по телефона или имейла, но наистина му повярвала, когато пристигнал два месеца след запознанството им да празнува Нова година тук с нея.

"От летището Йоана направо ме заведе на новогодишен бал в ресторант "Вкусно". Приятелите й ме приеха сякаш ме познават отдавна, помогнаха ми да се почувствам местен още първата вечер в България".

За първи път в живота си ял шкембе-чорба и таратор. "Харесва ми храната, ракията, харесва ми какви купони правите, малко е студено, ама ще свикна," - казал след първото си посещение. Българската скара също имала голям успех. "Мисля, че няма да има нищо против, ако го храня само с кюфтета и кебапчета, - казва Йоана. - В ЮАР също ядат много скара. Само че пържолите им не са свински, а агнешки. От агнешко правят и кюфтета, които наричат бургери. Като всички мъже в ЮАР, той може да прави скара и салата."

Хобито на Клайв е историята и едно от първите неща, които поискал да знае за България, е историята й. Тя му изпратила едно луксозно издание на Софийски университет, но той си купил още книги. "И в момента със сигурност знае повече от мен, - признава Йоана. - Искаше да посещаваме колкото се може повече исторически места, а това беше добър повод аз самата да видя някои от тях."

За Великден Йоана заминава за ЮАР. Той искал тя да види неговата страна преди да решат къде ще се установят. "ЮАР много ми хареса - красиво е, интересно, но е много чуждо за мен, - признава тя. - Начинът им на живот прилича на американския, а не на европейския. Живеят в големи къщи с големи дворове в обособени предградия. Всеки квартал в Кейптаун прилича на отделно село, прекарваш в колата много дълго. Дадох си сметка, че това е коренно различно от начина ми на живот. Другото, което малко ме притесни, е, че макар апартейд да не съществува, расовите проблеми в ЮАР са много сериозни и дълбоко вкоренени в обществото. Местните хора са свикнали да живеят с тези неща, но чужденецът усеща как другите раси не го харесват. Това не е правило. Съпругът ми има приятели от всички раси, но когато се наложи да общуваш с непознати, се усеща - когато ти сервират в ресторант или когато ползваш услугите на банките, на администрацията. Дори хората с различен нюанс на черната кожа не се обичат помежду си. Сигурно бих свикнала, но трудно, щеше да ме депресира това постоянно вглеждане в белотата ми."

След посещението си в ЮАР тя признала, че се бои от промяната и дори му казала, че не иска да бързат с брака. Той обаче казал: "Ти искаш ли ме, или не?"

"Определено е по-смел от мен. Каза ми, че мъжът трябва да носи по-големия товар в едно семейство и да осигури комфорт на жената до себе си, затова е готов да направи голямата стъпка."

Клайв потвърди думите й: "Оцених, че мястото, от което Йоана произхожда, е много вкоренено в нея, а аз исках тя да се чувства у дома. Смятам, че за всяка двойка е приоритет да намерят мястото, където ще се чувстват у дома и тъй като на мен ми хареса в България, не беше проблем да взема решение. Това е най-малкият знак на уважение за жената, която обичам".

Оженили се през лятото в родния град на Йоана - Пловдив. Църковен брак смятат да направят по-късно в ЮАР, но отишли да си осветят халките в Роженския манастир и ритуалът по освещаването, напълно непознат за него, силно го трогнал.

Двамата установили, че колкото и смешно да звучи, България и ЮАР имат нещо общо помежду си - и двете са страни в преход и отиват към демокрация. Според тях държавите си приличат, защото и там, и тук е имало някакво тоталитарно общество. Тук - комунистически режим, там - ултрадесен расистски, но така или иначе и двамата са живели до една значителна възраст в не-свобода, израсли са с усещането, че са по-различни от другите държави, че се срамуват от факта, че живеят в тези не-свободни държави.

И така, без да знае какво го чака тук, Клайв решава, че ще напусне изключително престижната си работа и ще работи като журналист на свободна практика за англоезичните медии и за медиите в ЮАР, които проявявали доста голям интерес към събитията в Източна Европа. Освен това, решил, че най-накрая е дошъл моментът да напише книгите, които отдавна е замислил. И тъй като Съдбата помага на смелите, само 4 месеца след сватбата им се освобождава място за главен редактор на "София-еко". Кандидатура на човек с журналистическа биография като тази на Клайв била като манна небесна дори за самите издатели. Това е седмичният вестник, който излиза специално за английско-говорещата общност в България. Йоана смята, че за нея определено е щяло да бъде по-трудно да работи в тяхна телевизия. "Може би щях да мога в радио или в рекламна агенция, но една бяла жена в ЮАР, дори и местна, в момента няма големи шансове за работа."

същност той от самото начало й обяснил, че принципно е готов на промяна, защото е издънка на хора, които преди 2-3 века в много по-тежки условия са напуснали мястото, където родът им има история, и са отишли в една абсолютно дива страна. От неговите приятели в ЮАР не се намерил нито един, който да каже "Ти си луд, къде си тръгнал?" Напротив, даже се радвали, че той отива да живее в Европа. Той самият не приема идването си в България като авантюризъм, а като подобрение. "Истината е, че от гледна точка на много други държави вие сте европейци, тук е Европа и на това се гледа добре."

Юлия и Алфредо Редиа Марти

 

Юлия - еврейка по майка, евангелистка по вяра, омъжена за кубинец, деловодител в Духовната семинария.

Алфредо - кубинец, роден и израснал в Сантяго де Куба, стругар и помощник на евангелисткия пастор у нас.

Когато навремето майка й я попитала: толкова ли няма за теб българин, че се жениш все за кубинци, тя отговорила: а за теб толкова ли нямаше евреи, че се омъжи за българин?

Той идва в България през 1986 г. по договор за работа като стругар.

"Това е първата държава с четири сезона, която видях". Дошъл през ноември и дълго време му било много, ама много студено. Постепенно свикнал с пуловерите. Тогава Юлия все още била женена за първия кубинец. Запознават се покрай безкрайните кубински купони.

"За тях всеки ден беше празник, ром и бира се купуваше с каси. Българите си замезват, пият, но и хапват, докато латиноамериканците изливат алкохола в гърлата си и за два часа всички се натъркалват по пода. Алфредо ми направи впечатление, защото изпиваше най-много чаша ром или една бира, беше една светулка сред всички. Освен това е много слънчев - няма дете, което да не се залепи за него. Впечатли ме силно, че той се отнася към всички деца като към свои. Не всички мъже умеят да притеглят към себе си децата."

Юлия и Алфредо имат общо 4 деца, нищо, че двете най-големи - Йордан и Аманда - официално са от първия й брак. Следват Ема и Естер. Йордан и Ема са с доста бяла кожа, а децата с испански имена са наследили и по-тъмния оттенък.

Между другото, те са живели в Куба през първите пет години от съвместния им живот - от 1990 до 1995. Там се женят.

"Ако Бог ми беше казал предварително през какво ще мина там, никога нямаше да замина. Съвсем сериозно. В Куба все още има купонна система. Неговото поколение кубинци са се родили, когато е съществувала тази купонна система и винаги са живели така. Те може би са свикнали и не им прави такова впечатление, но аз се сблъсках с една действителност, която ме отряза от всякъде. Родителите ми никога не са били богати, но сме водили съвсем нормален живот и в един момент отивам някъде, където населението получава 3 кг ориз, 3 кг захар на месец и по една шепичка черен боб на човек. Първото нещо, което видях, беше скорпион в чашата с мляко за бебето ми и питам Алфредо - и такива неща ли има тук, а той казва: това е само детенцето на скорпиона, ти да видиш майката! Казах - не, аз си тръгвам, но нямах обратен билет и докато стана възможно да се върнем, минаха 5 години."

Алфредо и Юлия са евангелисти. Може би затова тя е категорична, че през този период е научила много важни уроци. "Ние разбрахме какво е да се молиш "дай ми насъщния хляб" и то да бъде точно насъщния хляб, а не това кексче, което си купуваш от магазина, и си мислиш, че си го изработил със свои пари. В действителност Бог е този, който ни дава силата и здравето, за да работим и да гледаме децата си. Когато се върнахме тук пък започна мисията на моя съпруг. Защото той в момента е помощник на пастора."

Макар че е в България от 1986 г., езикът ни все още го мъчи. Със студа отдавна е свикнал. Харесва му, че България прилича на Куба по планините, харесва и хората - "топли и как беше думата - гостоприемни".

Алфредо не е сменял вярата си, но преди да срещне Юлия, не е бил вярващ в този смисъл, в който сега е. Много държи да се отбележи, че тя му е показала пътя към Бога.

"Ние сме сектанти", - смее се Юлия, но после обяснява, че не е православна само според канона за православие и припомня, че на първо място е еврейка. "А евреите са доста коравовратен народ". Родителите й били комунисти, активни борци. Научили 6-те си деца да имат идеали, да вярват в нещо. Тя се опитвала да вярва в комунизма, но на 27 години разбрала, че само Христос не може да те подведе. "Моята вяра не противоречи на това, че работя в Духовната семинария и разбрах, че има отделни богослови, които са доста толерантни към протестантството."

Като оставим настрана идеалите на комунизма и евангелизма, мечтите на детето Юлия били да се омъжи за чужденец. Но не за да живее в охолство и да обикаля големите градове, а за да има възможност да обикаля света, да види всички природни феномени. Пътувала в мечтите си до най-различни точки на света, докато се подготвяла да кандидатства география. Но идеалите понякога надвиват мечтите, така че започваш да не съжаляваш, когато някоя от тях не се е сбъднала или се е сбъднала само наполовина. Може пък все някое от четирите й деца да успее да се ожени за чужденец, с когото да обиколи света.

Донка Дончева - Алексис Хавиер Валерин

Донка Дончева сменя заместник министър с панамски студент. Алексис Хавиер Валерин пристига от Панама в една студена октомврийска нощ на 1984 година. "Първият ми спомен е от дългото висене на летището за формалности, после, че ми бяха обрали багажа. Не знаех езика, нито къде отивам." Таксито го разхожда из цяла София на път за Студентски град и му обира половината налични пари. В общежитието пък едва го пускат да преспи на стол в коридора. Това е първото впечатление от бъдещата му втора родина.

Обаче второто си заслужава. "Още първите дни забелязах, че момичетата в Студентски град са най-красивите жени, които съм виждал, при това всичките," казва той. 17 години по-късно ще допълни: "Не само студентките. Всички българки са с едни гърди напред пред останалия свят. Особено тези, които се грижат за себе си. И след 40 са най-красиви".

Съдбата му е Донка. Вижда я по коридорите на института за чуждестранни студенти, където си намерил допълнителна работа като студент 4-ти курс. "За мен беше любов от пръв поглед. Още преди да се запознаем знаех, че е така", спомня си Алекс. "Отношенията ни дълго време бяха чисто служебни. Никога не съм си представяла, че мога да се разведа, камо ли да се омъжа за чужденец и то много по-млад от мен. Възпитавали са ме традиционно патриархално", е истината през нейните очи.

Когато се запознават, тя е 40-годишна, омъжена и с две деца. Пристигнала е в София преди няколко години от родната си Варна, защото съпругът й е назначен за заместник-министър на науката и образованието.

С началото на демокрацията съпругът на Донка се прибира във Варна и тя остава сама с двете деца - дъщеря на 15 и 14-годишен син. "Бяха тежките години, ние бяхме сами, децата боледуваха, всичко беше дефицит", спомня си майката. Бащата присъства най-вече по телефона. Алекс обаче е на линия. "Беше много внимателен, излъчваше спокойствие, а точно това ми липсваше толкова много в онзи момент. Без да усетя, между нас се създаде много близка духовна връзка". А както всеки знае, духовната близост най-често води и до друга, когато нещо липсва.

Повече от година обаче Донка не може да свикне с мисълта да има някаква истинска връзка с близкия си приятел. Тя е 10 години по-възрастна, има деца и мъж. "Така съм устроена и възпитана, че се отдавам на един човек и докато всичко не е свършило, нямам очи за другите."

Развръзката идва от Варна с ултиматум за развод след 17 години брак, разделянето на децата и всички кръгове на ада, през които минава една майка в тази ситуация. "Децата бяха като близнаци, а синът ми имаше здравословни проблеми, заради което аз бях непрекъснато около него. Бившият ми мъж обаче отсече, че го отвежда със себе си, само това не мога да му простя", казва Донка днес, когато момчето е вече инженер, поел живота си в ръце.

Решението да се омъжи за панамеца Алекс взима трудно. Не е лесно да преодолее съмненията си дали тя, 10 години по-голямата, не е просто поредната бройка за него, дали е редно да го прави, какво ще кажат децата, които и без това са обработени от близки роднини в типично балкански стил колко лоша е мама.

"Бил съм влюбен в много други момичета, но точно нея исках за жена. Спечели ме, защото е много добра, искрена и честна. Знаех, че взимам много сериозно решение, но нямах колебания", бързо обяснява той.

"Не само не съжалявам за тази стъпка, но съм сигурна, че страшно щях да съжалявам, ако не я бях направила, защото наистина го обичам", убедена е след 8 години семеен живот Донка.

Обратно на ширещото се мнение, че женитбата с чужденец е печалба от лотарията за оправяне на материалното благополучие, при тях е точно обратното. Донка е била женена за високопоставен и материално обезпечен мъж, а Алекс е беден студент-стипендиант, който няма абсолютно нищо, поне в началото. Дори няколко пъти прекъсва образованието си, за да продължи престоя си в страната. Заради нея. По-късно той ще работи като системен администратор в същото ведомство, където бившият й съпруг е бил заместник-министър. "Най-странното е, че тези, които обичаха първия, харесаха и втория ми мъж, едни и същи хора мразеха и двамата", разсъждава върху странностите на съдбата Донка.

Като във всяко средностатистическо българско семейство и у тях парите понякога не стигат. "Ако погледнем от материалната страна, всъщност с мен тя смени кон за кокошка", шегува се Алекс, който е усвоил до тънкост изразителността на българския език.

"Духовната близост с човека до теб е много по-важна - контрира го тя. - Къща се купува, после може да изгори или да я оберат и край. Другото обаче остава."

след малко споделя с насълзени очи: "Единственото, за което съжалявам, е, че не си родихме дете, докато още можех, защото той наистина го заслужава." Питам и него насаме за този толкова личен проблем и сама се притеснявам. "Какъв е проблемът? Винаги съм знаел как стоят нещата и съм ги приел, каквито са. Пък и досега не ми е липсвало собствено дете. Ако искаме, какво ни пречи да си осиновим? В моя край не се гледа на децата толкова тежко. Осиновеното дете си е като мое, ние не го преживяваме като вас. И Алекс се усмихва с онази широка латиноамериканска усмивка, излъчваща спокойствие и светлина, с която заразил навремето и любимата жена.