Ако човек е бил по празниците на гръцкия остров Лефкада, е останал с впечатление, че а/ българите са многоброен и млад народ и б/ че имат много деца и скъпи коли.
С мъжа ми пътувахме към най-прочутия плаж – Порто Кацики, в южната част на острова. Единствените коли, които срещахме по завоите към плажа, бяха с български номера. Долу на самия плаж се чуваше също само българска реч. Е, имаше и една гъркиня с баба си и двойка румънци за цвят.
Лефкада безспорно е удобен остров – до него се стига по сухоземен провлак от град Превеза, а не със скъп и често стачкуващ ферибот. От провлака се влиза директно в главния град. През 50-те е разрушен от земетресение и затова от венецианското му минало е останало малко, главно във вид на църкви. Тесните му и заплетени улички са доста живописни и като цяло градът ми хареса повече от много подобната му столица на друг йонийски остров – Закинтос, която е срината от същото земетресение.
В Лефкада – главния град, присъствахме, какво ти – дори участвахме в литийно шествие на Разпети петък. Шествието тръгна около 9 вечерта от една от главните черкви, отпред носеха кръста, след него вървеше духов оркестър, който свиреше изключително трогателно. След оркестъра се точеше огромно множество – жени, мъже, деца, облечени официално, със свещи и фенери. Обиколихме центъра на града, главната улица буквално замря пред зрелището. Подобно беше усещането ми в Сиена, когато имаше парад на един от кварталите – със знамената, оркестъра, с облечените в ренесансови дрехи мъже, с шествието от мъже и жени, които пееха химна на квартала.
Цялата седмица преди Възкресение на Лефкада е изпълнена с тържествени служби, които се предават по високоговорители (малко като пеенето на имамите в Истанбул е положението, няма искаш – не искаш, слушаш), шествия със свещи из градовете и селата. В сувенирните магазинчета, специално накичени с надписа „Кало Пасха!“ (“Хубав Великден!“), се продават украсени свещи – понякога красиви, понякога кич, с панделки, миди, калинки и малинки. Има момичешки и момчешки свещи, според професията също.
Друго място, което задължително трябва да се види на Лефкада, е курортното градче Нидри. Срещу него е островът на Аристотел Онасис – Скорпиос, който буквално в последните дни беше продаден на руския милиардер Риболовлев. Островът помни сватбата на Онасис с Джаки Кенеди, преди това тук е идвала Мария Калас, изобщо на Скорпиос постоянно е имало върволица от благородни или просто богати и прочути особи.
В Нидри още помнят как Онасис се разхождал бос по уличките и пиел с местните рибари, сега на пристанището има негов паметник в цял ръст. Кръчмите по крайбрежната са хубави, ние бяхме в „Пипери“ - чудесно ризото с морски дарове и салата с октопод. Излишно е да казвам, че масите бях пълни с българи. Околните плажове са с камъчета, както и Порто Кацики, както и плажът на сърфисткото свърталище – Василики. Така че като плажове Лефкада със сигурност отстъпва на Корфу (ако сте ходили например на Каламаки, знаете за какво става дума).
Като цяло островът е чудесен, планински, зелен (поне през май беше), храната е добра. Внимавайте само с чубрицата, в някои местни кръчми (като тази в центъра на село Лазарата) злоупотребяват безмилостно с нея, слагат я на гръцката салата, на свинското, може би и на баклавата, но не посмяхме да поръчаме, защото след основното бяхме абсолютно предозирани. Във всеки случай продават чубрицов мед, но не, благодаря! Купихме си от местната безалкохолна напитка шумада или сумада - концентрат от бадеми, който се разрежда с вода и лед.
О, и със сигурност на Лефкада не е смешно да се казваш Адонис, нормално е. В една от кръчмите в Нидри до нас имаше семейство и майката подвикваше на сина си Адонис, сигурно нещо от сорта: „Не се въргаляй по земята, Адонисе, че ще изядеш боя, Зевс ми е свидетел.“ За съжаление не разбираме гръцки освен дежурните „ясас“ и „евхаристо поли“ (“здравейте!“ и „благодаря много!“). И разбира се – check, please!