Преди известно време мернах информация, че двама американци направили пари, продавайки камъни като домашни любимци. Обяснявали какъв е камъкът, откъде произхожда, (важно било да е от сой), на каква възраст е и как трябва да се отглежда в домашни условия – кога да се къпе, да се извежда на разходка, къде и в колко часа да се слага да спи, след като бъде погален и дори целунат... Оказало се толкова лесно хората да бъдат убедени, че камъкът е перфектният домашен любимец – без никакви специални грижи като ваксиниране, ресане, чесане, без хранене и пр. Имаш някой, на когото да говориш и да те слуша, без да възразява, някой, който да обичаш, но това да не те ангажира с нищо.
Боже, помислих си, навремето, когато си купувахме тамагочи, поне имахме някаква игра, пак имитация на обич и грижа, но поне игра. А сега? Не че не трябва да обичаме всичко наоколо – и камъните, по които стъпваме дори, но колко трябва да си самотен и емоционално ощетен, за да люлееш в прегръдките си камък! Вместо любим човек, дете, възрастен родител или просто приятел...
Защо всъщност сега се сетих за това ли? Защото пак идва Коледа и ми се иска да изпратя горещ сигнал към всички които обичам. С които искам да прекарвам не само празниците, но и делниците си, да не говорим за края на света. И защото много се страхувам, че някой може да предпочете да посрещне Рождество в компанията на любимия си камък. Вместо да извади ръката си от джоба, където го държи, и да я протегне към някой, който като него копнее за любов. Защото е страшно не толкова да не те обича никой, колкото да няма кого ти да обичаш. И да го заместиш с камък, същия като този, в който се е превърнало със сигурност сърцето ти.