Тази сутрин усетих, че нещо не е както. Завих от Ботев по Стамболийски и нищо не се случи. А преди веднага след завоя чувах: „Топли гевреци, моля“. Нито веднъж не съм си купила от гевреците, но днес жената с гевречения глас ми липсваше. По някакъв начин тя е станала част от моя град. Тя е от хората призраци, на които не обръщаме внимание, докато не изчезнат. И тогава започват да липсват.

Такъв призрак има и в една новопреведена от чешки книга - „Небето под Берлин“ от Ярослав Рудиш. Чудесният превод е на Христина Дейкова (няма да крия, Христина ми е колежка от чешката филология, браво, Христаки!). Казва се Бертрам и се появява сред тълпата на берлинския у-бан. Бертрам е самоубиец, който след скока си под влакчето на метрото не е отишъл на небето там горе, а на небето там долу, където върви подземната железница. Само главният герой пънкмузикантът Петър Бем го вижда – нормално, всеки има своите призраци, невидими за другите. Те вървят с него по тротоарите, дават му кураж, понякога го спъват, но са важни за душата му. Те са част от живота му в града, от аромата му, от шумовете, усмихват се или се мръщят, а понякога казват: „Топли гевреци, моля“.

P. S. “Небето под Берлин“ е издадена от „Стигмати“. В нея има наистина забавни истории от берлинското метро, карта на линиите му, гид на града от вида какво да хапнем, пийнем и къде направо да си отрежем главата. От нея научих, че в метрото е пълно с озон, който се отделя при движението на машините, и който унищожава всички бацили. Така че в метрото – дишайте!