“Всички й препоръчваха да смени обстановката и тя тъжно си мислеше, че просто ще смени любовника си – това беше по-незатормозващо, по-парижко, беше тъй разпространено явление…”

Само това изречение е достатъчно, за да се влюбиш в прозата на Франсоаз Саган, писателката-момиче, изгряла като комета на литературното небе на Франция, когато е едва на 18.

Цитатът е от книгата й “Обичате ли Брамс”, която излиза през 1959 г. Пола, 39-годишна красавица с необяснима тъга в очите, е напуснала скучния си и преуспяващ съпруг. Има любовник – Роже, който я обича, но и постоянно й изневерява с лекомислени момичета. В живота й се появява Симон – 15 години по-млад от нея, изключително привлекателен и богат мъж, който се влюбва в нея безпаметно. Обичате ли Брамс, я пита един ден Симон, канейки я на концерт. И Пола си задава въпроса: обича ли Брамс? Както и въпроса: дали обича друго освен себе си? И въпроса: не е ли изгубила някъде по пътя себе си, оставяйки се да бъде пренебрегвана от мъжа, който твърди, че я обича – от Роже? След колебания Пола се впуска в авантюра със Симон, но сянката на чувствата й към Роже изглежда още е много плътна.

Книгата е великолепна по сагановски, с елегантен стил, който като че ли може да е роден само в Париж, но все пак има проблем. И той не е в авторката, а в превода. Остарял е. Представете си тази изискана дама, олицетворение на изискаността и дори на снобизма, да казва: “Петимна съм за трева.” !!!

Един подобен остарял, всъщност много по-остарял превод, ми съсипа четенето на “Спасителят в ръжта”. Не може да се преиздава книга, преведена със сленга на 50-те и 60-те години. Кой знае какво е морук сега? Ако не да се превеждат наново, от което издателите пестят пари, преводите могат поне да се освежават, за да не дразнят с остаряла лексика. Тя звучи смехотворно в текстове, които съвсем не са за смях.