Белгийката е известна с факта, че пише само на празен стомах. Гладът е винаги по петите й, както и по петите на човечеството. Изключение правят само жителите на архипелага Вануату. Според Нотомб вануатците са единствените хора на света, които никога не са изпитвали глад. Храната при тях буквално пада от дърветата или плува на плиткото край брега и те трябва само да протегнат ръка, за да имат най-вкусните плодове и риби. Това ги прави и най-отегчените и лишени от любопитство и стремежи хора на планетата. От обратната страна са китайците. Вместо “добър ден” те се питат “Ял ли си?” и това ги е превърнало в шампиони по интелигентност.

Амели Нотомб, която произхожда от доста богато семейство, описва историята на своя глад. Връща се към годините, когато тя, майка й и любимата й сестра, живеят последователно в Япония, Китай, Ню Йорк и Бангладеш. Бащата е дипломат и семейството следва маршрута на назначенията му. Ключов за нейния глад е Бангладеш. Заобградена от умиращи от недояждане хора в най-бедната страна на света, Амели решава да не яде. Идват годините на анорексия. “Приличах на труп. Това ме възхищаваше”, пише тя. Само че Амели има едно много силно оръжие срещу болестта – гладът за писане.

Книгата е от поредицата й автобиографични романи, в които тя интерпретира различни периоди от живота си и в която най-добър си остава японският „диптих“ “Изумление и трепет” и “Нито Ева, нито Адам”.