Банално е да се харесва Коелю, банално е и да се мрази. Но биографията му „Магът“ си струва да се прочете, защото всяка история за успех, при това мнооого голям, е интересна. Признавам, че след книгата на бразилския журналист Фернандо Морайс, Коелю ми стана доста по-симпатичен. Човек, който е позволил да го обрисуват като егоцентрик с диагноза, измамник, (почти) убиец, сексманиак, надрусан тип, високомерен гадняр, сребролюбец, потенциален гей, има глава и сърце (и пазарно мислене). И задник, защото за голямата слава трябва да имаш и задник. Ето случка: младият Пауло е по-скоро грозен и откровено хилав, но има страхотна приятелка – Фабиола. Недоумява как тя може да е влюбена в него и иска доказателство за любовта й – да му позволи да загаси цигарата си в бедрото й. Условието е да не плаче. Тя му позволява и той го прави. Фабиола не заплаква, помни само изцвърчаването и миризмата на изгорялата кожа. Което не пречи по-късно на Пауло да я зареже.

Покрай успелия човек май винаги има хора, които плащат част от цената на успеха му и остават с белега от изгорялото. Справедливо ли е? Ми не, но както пише в една по-добра книга – кой е казал, че справедливостта трябва да е в рамките на един отделен живот? Тя е баланс от всичко, случващо се на Земята и едни получават повече от доброто, а други – от изгорялото. Книгата е „Чай в пустинята“ на Пол Боулс.

„Магът“ е добре написана, животът на Коелю – интересен и освен това много добре се чува скърцането на огромния механизъм за производство на звезди.