Сигурно всеки от вас е чувал поне една история за деца, появили се на бял свят като по чудо, дошли да опровергаят всички закони и правила. Аз зная, че семейството на един известен наш поет си осинови дете, след като лекарите умъртвиха и последната им надежда да имат наследник. Не след дълго обаче като се започна едно раждане на деца - не едно, не две, три се появиха. И познайте кое най-много обичат родителите? Първото, разбира се, осиновеното, защото то е донесло късмет и щастие в семейството, станало е причина да се случи невъзможното чудо.

Смята се, че естествената репродуктивна способност на съвременните жени драстично намалява отвъд 40-те, че дори и да забременеят в тази възраст, това е рисковано както за тях, така и за плода. Макар че с възможностите на медицината една жена може да стане майка на колкото години поиска - чрез имплантиране на замразени ембриони, чрез оплождане на замразени яйцеклетки, ако е била достатъчно предвидлива да си запази екземпляри от силните си години между 20 и 30... Не за това обаче ще стане дума в нашия разговор с две жени, които са пробвали всичко и накрая са се простили с идеята да родят свое дете. Като по чудо обаче били ощастливени буквално с последната яйцеклетка от набора, с който са се родили жени.

Как са посрещнали невероятното събитие? Как са се справили с всички проблеми на късното майчинство? Какви са радостите, които то им носи? И какви са изводите, които биха искали да споделят с всички, изпаднали в подобна ситуация?

Бистра Царвулкова - джеси
на 51, родила първо дете на 43

 "Дъщеря ми се казва Джулия-Мария, но с мъжа ми й викаме Джойа (радост)"

Бистра е бивша балерина. Омъжена за италианец и живее в Милано. Имат прекрасна дъщеричка Джулия-Мария, която се появила като дар от Бога, когато двамата вече напълно се отказали от идеята да имат собствен наследник.

Бистра работила в Германия. Имала един брак, но той се разпаднал. Бистра, която има сестра-близначка вече с внуче, някак се примирила с мисълта, че Бог не й е отредил щастието да бъде майка. Живеела с работата си, която е огромно физическо натоварване, радвала се на племенниците си и толкова. Срещнала Джанфранко Джеси в Германия. Харесали се от пръв поглед и само след седмица решили да се оженят. Бистра му признала, че досега не се е случвало да забременее. Имала една малка миома, която лекарите не смятали за опасна и не настоявали да оперират. Джанфранко приел това спокойно. Договорили се да не се тръшкат за дете, да живеят заедно, пък ако стане-стане, и двамата ще бъдат много щастливи.

По едно време в Милано Бистра се оплакала от някакви болки ниско долу в корема, отишла на лекар и нито от прегледа, нито от изследванията установили нещо. Отпратили я с уверението, че е здрава и болката е била само от някакво временно функционално смущение.

Междувременно при едно от идванията си в България Бистра отново се почувствала зле. Потърсила познат лекар акушер-гинеколог, който веднага установил миомата, но вече с доста увеличени размери. Казал на пациентката си, че вероятно това е причината да не може да забременее и настоял веднага да я оперира. Бистра нямала избор и ...легнала под скалпела. Когато я изписвали, д-р Динчо Георгиев й казал, че шест месеца след операцията може да поднови опитите да си има бебе. Тя помислила, че се шегува - все пак била на 41, никога досега не била ползвала никакви контрацептиви и нищо, та сега ли ще зачене?

Имат с Джанфранко стара къща на село, където много обичат да седят, когато са в България. Бистра била сама там една ранна пролет. Гушкала на двора едно съседско дете и в главата й парел въпросът "Защо не мога да имам и аз едно такова, Господи?", придружен от особена болка в слабините. Като влязла вкъщи, й прилошало. Започнала да повръща и се уплашила, че се разболява. Изведнъж като светкавица в съзнанието й блеснало повече от невероятно предположение "Ами, ако...!?"

На другия ден като станала сутринта, първата работа на Бистра била да отърчи в аптеката и да си вземе тест за бременност. С треперещи ръце го разопаковала вкъщи и ...щяла да се срути, краката не я държали повече. Тестът показвал бременност! Обзета от съмнения, Бистра продължила да прави тестове три дни поред. Все положителни. Едва тогава се оставила на неземното щастие да я понесе на крилете си. Обадила се на съпруга си в Италия и започнала отдалеч: "Представи си какво мога да ти кажа, което касае само нас двамата, Джанфранко?" Бил един от онези мигове, когато вибрациите са толкова силни, сякаш се задава електромагнитна буря. От хиляди километри Джанфранко ги уловил и отговорил: "Ти си бременна." После като говорили, казал, че е имал някакво предчувствие.

Бистра се прибрала в София и се обадила веднага на своя лекар, имала нови страхове - дали ще може да износи бебето, вече е на цели 43 години. Лекарят най-напред не потвърдил 100% бременност. Изчакал да минат две седмици. И при прегледа тогава обърнал към Бистра монитора на видеозона с думите: "Виж как тупти сърчицето на твоето дете."

Бистра ми показва снимки от времето на бременността си: "Виж ми излъчването!" След толкова години, в рискова според всички статистически данни възраст, отдавна загубила надеждата за свое дете, тя открила у себе си неистовото желание да бъде майка. Имала чувството, че всички трябва да знаят. Движела се като в безтегловност. Веднага отказала цигарите и не ги е пропушила до ден- днешен. Била готова на всичко.

Бременността й била лека с нормалните смущения. При задължителното изследване на околоплодна течност установили, че носи момиченце. Бистра доверява, че е важно майката предварително да знае пола на бебето си, приказките от сорта "каквото да е" са отживелица според нея. Когато знаеш дали в теб расте момче или момиче, изработваш си към него съответното отношение. Бистра галела дъщеря си Джулия-Мария, говорела й, танцувала с нея.

Родила в Милано със секцио на 20 декември 1995 г. бебе с голяма коса и голямо италианско гърло - 3,500 кг. Лекарите я попитали каква упойка иска - пълна или спинална. Пресмятайки рисковете, Бистра избрала по-малкото зло - спиналната. Когато извадили бебето, още кърваво го сложили върху гърдите й. После го подали на бащата, който присъствал на операцията.

Страшно й се искало да кърми, държала детето на гърдите си, докато започнат да кървят, а то все пищяло от глад. Един месец се тормозила така и се примирила. Страхотно се възмутила от една млада жена, с която раждали заедно, която пожелала с медикаменти да спрат кърмата й.

Джулия се оказала много кротко и спокойно бебе. Бистра е благодарна за това, защото все пак не е лесно за една жена да се справя сама с малко дете, когато е на 43 и след секцио. Когато се появили коликите и малката започвала да плаче, мама просто вдигала нощницата и я слагала на голо върху корема и гърдите си - от топлината и ударите на сърцето бебето се кротвало и заспивало.

Бистра нямала търпение да доведе дъщеричката си в България, да я покаже на всички. Само на 4 месеца и половина я качили в самолета за София. Тя и досега живее така - между Италия и България и твърди, че тук е по-хубаво. И как няма да е - на село храни с биберон козлетата на съседката, вози ги в кукленската бебешка количка, милва пиленцата, язди кон, мачкоти котарака. В Милано й прави компания само белият пекинез.

Проговорила едновременно на български и италиански, Джулия разговаря на двата езика едновременно с майка си и баща си. Джанфранко не се обижда, когато двете му жени си говорят неща, които той не разбира. "Това е знак за доверие между нас", казва Бистра и го поглежда с обич.

Може би защото повече е раснала сред възрастни, Джулия се държи много зряло и възпитано. На 4 и половина тръгнала на училище, но се оказало, че физически още не е достатъчно укрепнала - започнала да боледува и спряла. Сега е второкласничка в колеж Равел.

Бистра си дава много ясна сметка, че, раждайки дете на тази възраст, тя трябва да го възпитава така, че отрано да се справя само, да бъде самостоятелно и независимо. Смята, че в късното раждане има предимството на по-ясното отношение към детето, на по-високото чувство за отговорност към него. Бистра карала Джулия да й помага още докато лазела - седнала пред пералнята, малката изваждала прането. Сега, вече на 8 години, момиченцето внимателно ми сервира чаша вода. Носи на баща си кампари с лед и той й благодари, като я нарича Джойа (радост).

Жана Стоянович
актриса, 73 г., родила първо дете на 46 години

"Ако имах власт, щях да забраня жените да раждат деца преди 30 години"

Имала съм много тежки периоди в живота, но най-голямата ми драма бе, че нямам дете. Затова, когато родих на 46 години, беше такава фиеста, целият квартал 4 нощи не спа. И после като разхождах бебето с количката, съседите викаха: "Абе я да го видим това бебе, заради което нямахме мира напоследък!" Ама добронамерено го казваха, с обич.

Разведох се с мъжа ми, когато синът ми беше само на 31 дни. Дотогава търпях пиенето му и нежеланието му да бъде баща. Но когато в запой заплаши, че ще изхвърли бебето от прозореца, си казах: "Господи, ако съм човек на място, трябва да го изгоня!" Това беше едно от най-умните неща в живота ми. Детето не получи травма от баща-пияница. Аз не бях сама - отгледах го с помощта на родителите си, на брат ми и снаха ми, които така го обичаха и докато го гушкаха и му се радваха, решиха и те да имат второ дете. Скоро се роди синът на Ани и Иван, Димитър. Отраснаха с моя син, когото кръстих на брат си. Не съм знаела, че има поверие - ако някой няма дете и неговият брат или сестра създаде наследник и го нарече на името му, скоро след това се ражда желаното бебе.

Докато бях бременна, все ми казваха, че е момиче. Но съм толкова щастлива, дето имам син! Отначало се страхувах, че сама няма да мога да се справя. Но това трая само 4-5 месеца. После се взех в ръце, а и прекрасното ми семейство беше зад мен.

Преживях едни страхове с детските болести. Брат ми се смееше, че като го хване хрема, аз вече виждам бронхопневмония. Давах си сметка, че нямаме много време да сме заедно с Иван на тая земя. Все си имах едно наум - ох, да изкара училище, после казармата, университета. Сега ми остана надеждата да го видя женен за добро момиче и, дай боже, със свое детенце.

Като говорим за страхове, имам си още един - да не се тръшна на ръцете му, да не му тежа. Той ми е много мил, всеотдаен. Нищо не ми отказва и се разбираме прекрасно. За неговите приятели аз съм "Жански". За него съм мама.

Баща му потъна в своя алкохол. Не мога да кажа, че е липсвал на детето, но по някакъв детски странен инстинкт и в училище, и сега синът ми си избира приятели или с разведени родители, или без родители.

Макар че като се роди, на всяко заспиване и събуждане се питах вярно ли е, давах си сметка, че трябва да бъда не само нежна, но и строга. Възпитавах го в традициите на моя род. Никога не съм му се бъркала при вземане на решения. Искаше да учи в художествената гимназия - добре. После не го приеха в Художествената академия и отиде войник. Но като се уволни, във ВИТИЗ вече имаше специалност анимация, каквато той винаги е желал. Тъй че всяко зло за добро! Като се дипломира, не поиска да отида на защитата на дипломната му работа. И се връща и вика: "Е, мамо, досега храни студент, сега ще храниш магистър." Много е духовит и може би затова се разбираме прекрасно. Аз винаги съм искала да си оставя косата бяла, каквато е. Като бях млада, мама не ми даваше да го направя, макар че според мен побелявах красиво. После Иван ме спря. Един ден му казах, че искам да спра да се боядисвам, а той: "Добре, мамо, само че аз тогава ще си сложа обеца на носа."

Моите колеги в театъра тежко преживяха пенсионирането си. Аз не трепнах - имах дете, което запълваше живота ми. Та театър ли, роли ли - пука ми, та оттатък! Първият театрален сезон, който посрещнах като пенсионерка, не отидох на откриването, а на разходка със сина си в парка. Беше толкова по-приятно от всичко друго!

Мама, милата, все ме караше да се омъжа пак, да не съм сама на старини. И когато вече беше на смъртно легло, взех ръката й и я попитах: "Мамо, ти да се омъжа ли искаш, или да съм щастлива?" Естествено избра второто. Тогава отвърнах: "Значи няма да се женя" и тя се съгласи.

Някои хора казват - като ти се изпълни мечтата, за какво да живееш? Ами моята мечта се изпълни и тя ме кара да живея, за да й се радвам.

Четири-пет години преди да забременея отидох при лекарката, която ме лекуваше, и й казах: "Моля те, готова съм на всичко, на каквото и да е лечение, за да имам дете!" Тя обаче ми обясни, че при мен това няма начин да стане. И затова по-добре да се примиря със ситуацията и да не си съсипвам нервите. Когато забременях, тя беше неизлечимо болна. Отидох в болницата да й кажа новината, а тя плака... Не доживя да види сина ми.

Мисля си, че го обичам така, защото дойде на този свят късно. Майка ми казваше, че внучета се обичат повече от собствени деца, с внуците си тя откриваше любовта към децата наистина. И си мисля, че когато хората създават деца много млади, те не им се радват пълноценно. Под трийсет години на човек му се танцува, щурее му се, ходи му се по купони, затова, ако има дете, го дава на баби и гледачки, за да се весели или да прави кариера. Ако имах власт, щях да забраня на жените да раждат преди 30 (шегувам се, разбира се!). Но от 30 години нагоре имаш съвсем друго усещане към децата.