Много различна от образа й по телевизията, много! За краткото време, в което общувахме на живо с българския еврокомисар Кристалина Георгиева, целият ни екип усети неустоимия чар на тази жена, енергията, чувството й за мярка, за хумор, откровеността и... момичешкото й излъчване. Казва, че е ген – майка й е на 92 и винаги е била много бойна дама. Не зная дали е ген и това, че жената, наричана най-успялата източноевропейка, разбива за минути преградите в общуването, скъсява дистанцията и предизвиква към откровеност. Със собствената си откровеност и активно внимание към събеседника, с тотална ангажираност към случващото се в момента. Надявам се да я усетите в това интервю и вие, читателите на EVA.

Да припомним как станахте еврокомисар, г-жо Георгиева. Можехте ли да откажете?

В три през нощта във Вашингтон телефонът ми звънна и Бойко Борисов ми каза: положението е много сериозно, трябва да помагаш. За пет минути разговор ми се промени животът – от един континент на друг...
Следях какво се случва, ситуацията бе много сериозна. Проблемният избор на български комисар беше една от водещите теми в новините. В такъв момент много е важно да се действа бързо. В 8 часа на следващия ден казах на президента на Световната банка Роберт Зелик, че до дни трябва да напусна. Не му стана приятно. Но бях си свършила най-важната работа по рекапитализирането на Световната банка заради кризата, бяхме убедили собствениците да увеличат капитала. В 8,30 влязохме с Боб Зелик на среща с ръководството на банката и публично обявих решението си. И нито за момент не съм съжалила. Макар че там останаха приятелите ми, голяма част от живота ми... Но в оня момент ставаше въпрос за достойнството на България, не съм си и помисляла да откажа.

Не беше ли стъпка назад за вас това – от световна институция в европейска?

В Световната банка действително имах много по-големи правомощия и съм управлявала много по-голям финансов ресурс, отколкото сега в Еврокомисията. И едно е човек да постигне сам позиция като вицепрезидент на Световната банка, друго е комисар, предложен от правителството. От гледна точка на значимостта обаче съм убедена, че това беше правилното решение и за мен, и за страната ни.

Случвало ли се е и друг път да нямате време да мислите, да преценявате, преди да решите?

Да, особено сега, като комисар по бедствията, в 5 сутринта например трябва да задействам помощта за наводненията в Полша. Така че в 13,30 тази помощ да е вече на път. От работата си в банката научих, че в критичен момент трябва да се мобилизираме бързо, да действаме решително и винаги да имаме предвид, че в криза най-силно страдат най-малко защитените, най-слабите. И да знаем как най-бързо да стигнем до тях.

Ако сега ви кажат, че България има нужда от вас така, както когато трябваше да покриете еврокомисията, бихте ли се замислила?

Сега съм отговорното лице на България в европейска институция. Пътувам по света от Япония до Африка. Това ми е работата. Айнщайн, мисля, беше казал: „Аз за бъдещето не мисля, то и без това много бързо идва.“ Така че не умувам какво съм могла да направя вчера, не мисля какво ще направя утре, гледам си работата днес. Отговорно.

Аз съм зодия Лъв, лъвовете са оптимистични и отговорни, позитивни. Но и животът учи. Още в училище се интересувах от философия, в девети клас прочетох Кант и дори го „превеждах“ на разбираем език за съучениците ми в междучасията. Следвах политикономия, явих се на конкурс за асистент – 15 души кандидатствахме за три места, избраха само мен. Не бях партиен член, семейството ми също беше безпартийно, та се намери човек... Абе я да не го разказвам това! Неприятни истории не обичам да си припомням. Но започнах работа. Беше ясно, че като жена в онези времена трябва да работя с пъти повече от другите, ако искам да постигна същите резултати. И в Световната банка беше така, не само в икономическия институт. От момента, в който съм започнала да работя, винаги съм се отнасяла не много сериозно към себе си, но много сериозно към работата.

Какво е за вас провалът?

Хм, приемам го като възможност за нещо ново и по-добро. Един-единствен път загубих на конкурс – връщайки се от Фиджи, кандидатствах за преподавателско място в австралийски университет и предпочетоха един поляк, чието предимство беше австралийското гражданство. На пръв поглед провал, нали? Не ми остана време обаче да съжалявам, след половин година заминах за Масачузетския технологичен университет, един от най-престижните в света.

Вярвате ли в съдбата?

Вярвам, че има доза късмет във всичко, което ни се случва. Нещата зависят от нас самите, но не изцяло. Вярвам обаче, че позитивното мислене и отношение е нещо като капан за това, което наричаме късмет.

На толкова висока управленска позиция като вашата има ли възможност за импровизации, или всичко се свежда само до строго спазване на правилата?

Когато става дума за решения, влияещи върху живота на хората, място за фриволност няма. Но със сигурност само познаването на правилата не е достатъчно, особено за решения на непознати проблеми. В банката бях известна с това, че не признавах фразата „не може да стане“. Чуех ли я, веднага контрирах със „защо не опитаме“. Може да не може да стане на базата на правилата, които спазваме сега, но ако ги променим? Например в края на 90-те бях директор „Околна среда“ в Световната банка. Тогава измислихме пазара на търговията с въглеродни емисии. Казваха ни, че това не може да стане. Защото нямало правна рамка. А за да стигнем до нея, някой трябваше да покаже какво е възможно – именно това направихме с нашия прототип на търговия с емисии.

В практиката ви на еврокомисар имате ли подобен пример?

Да, новата политика за помощ на гладуващите. В продължение на десетилетия богатите страни помагаха, като пращаха храна, често субсидирана от техните бюджети. С тази храна ние храним гладните, но фалираме местните фермери. И приучваме хората да са зависими, вместо да ги учим как да си помогнат сами. Приехме в комисията нов подход, според който даваме на хората, нуждаещи се от помощ, пари или ваучери, с които да си купят храна. Храна им внасяме само когато местният пазар е колабирал. И много се гордея, че ние го направихме, в Европа. Целият свят тръгна след нас, даже американците, които имат много силно селскостопанско лоби.