Всеизвестно е, че на тази фантастична мъничка жена-дете, която прилича едновременно на ескимоска и на китайка, идея за песен може да й хрумне от звука, който издава машината за пуканки, от крясъка на птиците, от всичко, което скрипти, свисти, скърца, дращи, вие, плаче, скимти, трака, бълбука, бумти, трепти, дрънка и вибрира. От всичко. "Музиката е навсякъде, просто трябва да я чуеш" - обича да казва тя.

 

Този ден, когато Знакът напомнил за себе си, Бьорк пак миела чинии. В детската стая кротко спяла няколкомесечната й дъщеря Исидора. Матю - мъжът й - не бил у дома. Певицата изцяло била потънала в музиката на мръсните чинии, когато звъннал телефонът. Майка й Хилдур се обаждала от Исландия, за да й каже, че е видяла на вратата на исландския им дом изрисуван странен знак. Краката на Бьорк се подкосили - нещо ще се случи с майка й. Нямало нужда Хилдур да й описва знака, тя го познавала много добре. Това бил същият знак, който украсявал ръката й под формата на татуировка вече почти трийсет години и с течение на времето певицата се убедила, че по някакъв начин я предпазва от нещастия.

От разговора с майка си обаче Бьорк се поуспокоила - Хилдур била добре. Нещо повече - подготвяла се за поредната си гладна стачка. Този път поводът бил строеж на електроцентрала, която според Хилдур Хауксдотир щяла да унищожи природата на Исландия. Бьорк често си мислела, че за майка й многобройните гладни стачки са си чисто "лечебно гладуване", защото тя ги прекарвала като се наливала с билкови отвари и медитирала под звуците на Джими Хендрикс...

Господи, Джими Хендрикс! В един момент Бьорк наистина го намразва страшно. Това е периодът, когато двете с майка й живеят в хипарска комуна. Родителите на Бьорк се разделят, когато тя е още съвсем малка. В комуната двете с Хилдур живеят с около десетина души, все музиканти и художници. Майката преподава айкидо. Никой от комуната обаче не гледа на работата си като на нещо, с което изкарва пари, а системният труд и дисциплината са негласно забранени. Непрекъснато звучи музика - Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Франк Запа... Животът в комуната е чудесен. Децата си лягат, когато поискат и спят колкото им се спи. Могат да слушат приказки дни наред, защото възрастните се редуват да им четат. Освен това всеки ден е различен и не съществуват правила. Например една неделя комуната решава, че днес ще ядат само банани, а следващата неделя рисуват из цялата къща лилави пеперуди. И така до безкрай. Като изключим свистящите китари на Хендрикс и сие, от които й дошло до гуша, Бьорк смятала, че си живее райски. Докато един ден разбрала, че извън комуната светът е различен.

Бьорк е на пет години, когато веднъж двете с Хилдур се разхождат по крайбрежната улица и малката забелязва, че всички се обръщат след майка й. Хилдур е екзотична жена - косата й докосва петите, носи протрити джинси и нанизи разноцветни мъниста около врата си. Изведнъж някакъв мъж се спира пред тях и започва да ругае Хилдур, наричайки я "нещастна хипарка" и "безделница". Тя не отговаря, само стиска по-силно ръката на малката Бьорк и ускорява крачка. Малката обаче грабваа голямо парче лед и с всичка сила го мята по мъжа. От удара той загубва равновесие, подхлъзва се и пада. Наоколо минувачите избухват в смях, а Бьорк в този момент вече знае, че изпитва безумна нежност и любов към своята нелепа, инфантилна и понякога просто непоносима майка. И че по някакъв странен начин, макар и едва петгодишна, е по-голяма и по-мъдра от нея и не само че сама трябва да си бъде майка, но се налага да бъде и майка на майка си.

Може би най-екстравагантната от всички екстравагантни приумици на Хилдур е тази да изгони Бьорк от "хипарския рай" и да я изпрати в един съвсем различен свят - този на класическата музика. Така след "неделната бананова вакханалия" малката с дръпнатите очи трябва да учи гамите. Бьорк страстно ги ненавижда и също така страстно се стреми да свири най-добре от всички в класа.

На 6-7-годишна възраст Бьорк започва да прекарва все повече и повече време в дома на баща си - порядъчен, уважаван електротехник - и новото му семейство. Баща й обича да разказва как двамата с Хилдур били на 14 години, когато избягали от родителите си и се заселили в комуната, но след три години той се прибрал у дома. Цял живот да свири на флейта? Не-е, това не било за него. Бьорк обаче не престава да се пита защо след като не било за него, толкова често си спомня за всичко това.

На 10-годишна възраст Бьорк е убедена, че нито животът на баща й, нито този на майка й й харесват на 100%. Още тогава тя живее с предчувствието, че съдбата й ще е по-особена от тази на другите деца и не се страхува да бъде различна. Способна е да облече толкова странни дрехи, че съучениците й остават със зяпнала уста. Майка й например й преправя дядовия костюм. Отрязва панталона до коленете, пришива му апликации, прикачва тиранти и така се получава зашеметяващ гащеризон. Веднъж отива на училище, загърната в одеало, с дупка за главата по средата - нещо като пончо. И може би щяла да затвърди славата си на "училищното ку-ку", ако на 11 години не става най-известната тийнейджърка в цяла Исландия.

Учителката по музика вика Хилдур и й казва, че малката Бьорк има толкова зрял глас, че вече може да мисли за собствени записи. Хилдур пощурява от радост и гордост, изтормозва всички близки и далечни роднини и някак събира пари за първия албум на дъщеря си - "Bjork". Той се продава в тираж, надвишаващ броя на жителите на Рейкявик и става платинен. Бьорк дълго няма да забрави деня, когато всички, дали пари за албума, се събират, за да отпразнуват грандиозния му успех. Това е един от малкото случаи, когато Хилдур не се опитва да се прави на такава, каквато не е, а е щастлива, радостна, истинска и изпълнена с надежда.

На 14-годишна възраст Бьорк и нейната вярна исландска приятелка Дида напускат училище, наемат си стая и започват сами да си изкарват прехраната. Бьорк чисти риба в консервен завод. Двете с Дида създават момичешка пънкгрупа, която наричат "Слюнка и сополи" и в нея Бьорк, с яркооранжева коса и обръснати вежди, свири на барабани. Фенове на групата правят пиратска радиостанция, с помощта на която "Слюнка и сополи" прозвучават директно в националния ефир, а на следващия ден, и музикантите, и радиопиратите гордо преминават през целия Рейкявик, съпровождани от полицията. Този период е забавен, но Бьорк вече е надраснала тези детинщини.

Един ден Дида я заварва да копира рисунка от някаква стара дебела книга. Бьорк й обяснява, че тази странна пиктограма, пресечена от кръгообразни линии, е рунически знак, който древните норвежци-мореплаватели рисували, ако случайно се изгубят в мъглата. Този знак ги пазел от опасности и ги извеждал на верния път. Бьорк си прави татуировка с този знак и това се превръща в спасителна мисъл за нея - че изображението на ръката й я води. Действително много скоро животът й се променя.

Бьорк среща Тор Елдън и тази среща отключва нов етап в живота й - започва професионално да се занимава с музика. Двамата създават най-напред групата "Tappi Tikarrass", което в превод означава "Тапа в задника на кучката", после я преименуват в "Kukl", а накрая - в "Sugarcubes" и с това име стават известни не само в Исландия, но и в Англия и дори в САЩ. Самият Дейвид Бауи пощурява по музиката им, която те определят като "хардкор екзистенц пънк джаз". После двамата с Тор си правят и едно бебе - Синдри. Бракът им обаче се разпада точно след една година и на 22 години Бьорк се оказва самотна майка с едно дете.

В началото на 90-те тя заминава за Лондон - световната столица на електронната музика от този период. Запознава се с всички знакови фигури на клубното движение и сама става част от него. Хваща си и "знаково" гадже - гуруто на трипхопа Трики, но бързо го зарязва, когато в един лондонски клуб вижда Клифърд Прайс, известен повече като диджей Голди - главният популяризатор на джангъл музиката в онези години. Всичките му зъби са златни и Бьорк просто пощурява по него. Приятелката й Дида години по-късно продължава да разказва как никога преди не била виждала Бьорк до такава степен подвластна на хормоните си. "Тя виждаше навсякъде секс. Например, когато бяхме на футболен мач, тя казваше: "Футболът всъщност прилича на безсрамно тържество на оплождането. 22 сперматозоида обсаждат една яйцеклетка - вратата." Бьорк е готова начаса да се омъжи за него, но популярността й расте с всеки изминал час, а Голди никак не иска вестниците да пишат "Бьорк се омъжи за диджей Голди", а по-скоро "Диджей Голди се ожени за... някоя си." Така че Голди не се заинтересувал от проекта на Бьорк с кодово име "Брак". Въпреки това двамата са най-ярката лондонска двойка от 90-те години. Всяка тяхна публична поява е сензация, а един журналист възкликва по повод безумния им начин на обличане: "Тези двамата сигурно закусват с класиките на Кристиан Диор."

И точно тогава проклятието на руните проработва отново. Бьорк обмисля последен отчаян опит да съхрани отношенията си с Голди, когато един ден вижда изписан върху входната врата на дома си странния знак, татуиран върху ръката й. Усеща, че нещо страшно ще се случи, почти панически отива при Голди и му казва, че трябва незабавно да се махнат от Лондон, да отидат колкото се може по-далеч. По-късно Бьорк разбира, че същия този ден, когато видяла знака върху вратата, нейният луд поклонник, живеещ във Флорида, Рикардо Лопес, отива в магазина и купува съставките за киселинната бомба, която да изпрати по пощата на своята любима певица. Само няколко дни по-късно целият свят ще говори за това.

От всички възможни места по света Бьорк и Голди избират за почивка именно Флорида. Отсядат в скъп хотел с частен плаж, но така и не успяват да останат анонимни. Папараците веднага накацват наоколо и започват да подвикват: "Хей, Бьорк, възбуждат ли те златните му зъби?", "Хайде, Бьорк, кажи кога ще бъде сватбата." Голди моментално се скрива в хотела, а Бьорк се заравя до брадичката в пясъка и не мърда оттам, докато папараците не изчезнат. Тъкмо излиза и тръгва към океана, когато вижда, че една служителка на хотела тича към нея и крещи: "Госпожо, търсят ви от полицията!"

Минути по-късно Бьорк разбира, че полицията е успяла да залови киселинната бомба, поставена от Лопес в издълбана книга и изпратена на лондонския й адрес и че тя не е получила пратката само защото е била извън Англия. Все пак Лопес постига своето - ранява "любимката" си право в сърцето. Бьорк не може да се откъсне от видеокасетата, на която лудият й почитател си пръска черепа с пистолет под звуците на нейна песен. Така и никой не разбира защо сталкерът се самоубива и защо е искал да убие Бьорк. Но за нея значение има само едно нещо - че един човек е пожелал да умре, слушайки нейна песен. Това я побърква - тя винаги е мислила, че нейната музика ще носи само радост на хората. Чувства се истински жива и силна, докато пее и смята, че нейната сила и любов към живота се предават и на другите.

След случая "Лопес" Бьорк дълго време не е в състояние да пее и да пише музика. Заключва се в дома си, забранява да се включват радиото и телевизията, отказва срещи с журналисти. Допуска до себе си само сина си и някои от исландските си приятели. Не иска да вижда и Голди - неговото тщеславие и кариеризъм сега й изглеждат противоестествени и не може да повярва как е правила секс с него.

Бьорк прекарва няколко дни в пълна изолация, съзерцавайки древния символ, изписан на ръката й. "...показва им верния път" - спомня си тя какво пише в дебелата книга. И изведнъж получава сили за живот. Изхвърля видеокасетата и си казва: "От утре започвам на чисто". На другия ден я събужда телефонен звън. Големият датски режисьор Ларс фон Триер й предлага да напише песните на героинята от новия му филмов проект "Танцьорка в мрака" - Селма. Така се ражда албумът на Бьорк "Selmasongs", но още като чува първата песен Триер предлага на певицата да изиграе и главната роля.

Бьорк намразва света на киното от дъното на душата си. Триер е диктатор, а тя мрази да се подчинява. Затова дава всичко от себе си и датчанинът също я намразва. На една пресконференция режисьорът заявява: "Тя е абсолютно непоносима." В аферата на Бьорк с киното има само едно хубаво нещо. Тя получава наградата за най-добра женска роля на фестивала в Кан през 2000 година. Но не това е хубавото. На този фестивал Бьорк среща своята половинка, мъжа на живота си - Матю Барни. Той е режисьор, но не на филми в класическия смисъл на думата, а на визуални пърформанси и видеоинсталации. Запознават се на афтърпартито след галацеремонията по връчването на наградите. По-късно Матю признава, че от години й се възхищава от разстояние, но когато я вижда да минава по червения килим с безумната си рокля-лебед, разбира, че тя е "неговата" жена. Бьорк пък на свой ред е изумена от филма на Матю "Кремастер" (мускул в областта на тестисите - Бьорк е спечелена още със самото заглавие на филма), който бил показан в паралелната програма на фестивала. След филма публиката във фоайето се разделя на два лагера - възмутени и възхитени. Бьорк е от вторите и когато чува един мъж да мърмори: "Този режисьор сигурно има бръмбари в главата", отива при въпросния човек и му казва: "Какво пък! И за мен разправят същото." В този момент един от типовете в черни смокинги, стоящи наблизо, се обръща и казва: "Благодаря ви, Бьорк! Днес е толкова трудно да срещнеш сродна по бръмбари глава." Това бил Матю Барни. Само два месеца по-късно Бьорк се премества при него в Ню Йорк.

С никой от предишните й мъже не й било така интересно и най-важното - никой друг не я разбирал така добре. Матю приема всичките й чудатости - и това, че никога не носи джинси и тишърт, защото счита тази "модна комбинация" за символ на американския империализъм; и откритата й конфронтация с куклата Барби ("Отиваш в магазин за играчки и там продават някакви безмозъчни Барбита, чиято основна цел в живота е да се омъжат за принца. И ти си мислиш: 21-ви век сме. Феминистките се пребориха за правата на жените. Защо тогава набутваме в ръцете на децата остарели стереотипи?!"); и любовта й към алкохола - "Ако реша да се напия - се напивам и в мен няма капка съжаление за това. Когато пия водка, изпивам не по-малко от бутилка. Това е особеност на културата, в която съм израснала. В Исландия никой не пие на малки глътки, просто пият. Обожавам да пия, когато навън се вихри снежна буря. В такъв случай най-добрата компания са две бутилки червено вино. След като ги изпия, излизам и се търкалям в снега". Матю разбира всичко това.

Едно нещо обаче Матю никога не успява да разбере - защо Бьорк до такава степен вярва на тайнствения знак, татуиран на ръката й. Затова вечерта, когато се прибира вкъщи и вижда жена си да седи на дивана, с гумените ръкавици за миене на чинии на ръцете и вперила невиждащ поглед пред себе си, той интуитивно разбира, че тя пак е видяла "онзи знак". Бьорк му казва, че още утре заминава за Исландия, защото е сигурна, че нещо ще се случи с Хилдур. Матю знае, че никой не може да разубеди Бьорк, когато е решила да направи нещо, затова я взима на коленете си, целува я по челото и й казва: "Добре, върви." Бьорк се качва на самолета. Когато пристига у дома, разбира, че майка й е в болница, защото малко след телефонния им разговор е получила сърдечен пристъп, но е отишла на лекар само заради това, че е видяла Знака на Бьорк. Лекарите казали, че единствено бързата й реакция е предотвратила може би тежък инфаркт. За щастие Хилдур бързо се възстановява, а Бьорк и до днес се пита: как след всичко, което й се случва, да не вярва в свещените руни на древните мореплаватели?! Веднъж спасиха нейния живот, а сега и този на майка й.

Последният албум на Бьорк се нарича "Volta" и е дело на хитовия продуцент Тимъти Тимбаланд, който работи с Джъстин Тимбърлейк и Нели Фуртадо. Дали в крайна сметка и тя не се е изкушила от магнетичата привлекателност на mainstream-а? Едва ли, защото продължава да отказва на феновете си автографи с думите: "Остави! Живей собствения си живот!" Което всъщност прави и тя.