На 28 ноември вечерта беше нападната и пребита актрисата и манекенка Деси Зидарова. Ужасната случка е пред нейния Нейл бар - един от елитните салони за красота в София. Деси е известна в модните среди с красивото си лице и перфектната си фигура, но и с липсата на особена амбиция да се изявява като модел. Работи от 13-годишна за агенция Хай левъл на Петър Генадиев, докато учи в гимназия, има договори за работа в Япония със световноизвестната агенция Космополитън, в Турция и Италия. Завършила е икономика в Университета за национално и световно стопанство. Нашумя с ролята си в телевизионния сериал „Хотел България“, избрана след кастинг, на който попада случайно. Има две деца, на 6 и на 3 години, които отглежда разделена с мъжа си. Жестокият побой се превърна в тлъста и вкусна хапка за медиите и интернет форумите. Клюките за Деси, циркулиращи в това пространство, обаче се оказаха доста постни и престояли: връзката й с 21-годишния Стайко Стайков, син на алкохолния бос Миньо Стайков, започната след раздялата със съпруга й Веселин, собственик пък на нощен клуб Искейп, фактът, че карала скъпи коли, някой пък я засякъл в Син сити... Обичайната боза, която потича в такива случаи. Това, което ме изуми обаче, е злобата, струяща от форумите. „Повече ми е жал за животните, отколкото за тази...“ „Не я познавам, но съдейки по високия й стандарт, не се занимава със случайни мъже...“ „Сигурно е смъкнала тарифата...“ „Така й се пада...“

Наричат я още проститутка, сравняват я с „любовницата  на Ал Капоне“?!, призовават да се провери данъчната й декларация. Много по-рядко във форумите пишат хора, които й съчувстват или я подкрепят. Лично мен тази злоба не ме изненада, но ме отврати за пореден път. И ме уплаши. Струва ми се важно да кажа, че преди 17 години сложиха бомба на колата ни, паркирана пред входа на къщата, и промениха живота на семейството ми. В същия ден се роди синът ми Виктор. Слава богу, че тогава нямаше форуми в интернет, за да прочета ужасяващи неща за себе си и близките си. Но прочетох доста гадни неща във вестниците, чух ги по радио и телевизия. Убедена съм, че лошата социална енергия предизвиква сериозно автоимунно заболяване на обществото. Нещо като интоксикация, която отключва тежки симптоми.

Единствената противоотрова е истината. За да търсим истината, нека първо да се изслушваме. И после да си правим заключения. Нека първо да покажем човещина, а после да съдим. Нека да се отнасяме към другите така, както искаме да се отнасят към нас. Защото никой не е защитен от бухалки, кражби, киселина, отвличане или пък от словесна агресия на улицата или в трамвая - все неща, с които постепенно свикваме. Затова EVA покани Деси Зидарова да разкаже своята истина.

Просто я изслушайте, преди да се наведете за камък.

Деси, разкажи най-напред какво се случи в тази вечер, когато те пребиха с бухалки!
Какво се случи... Беше събота и бях на разходка с децата - Виктор и Ванеса, и привечер ги оставих при баба им и дядо им, да са живи и здрави родителите на Веско. Имах уговорка за среща в салона късно следобед. Прекарах известно време там, направих си косата, побъбрихме си с Миро, моя фризьор. Реших да затворя лично салона - като никога, това е прецедент. Помолих Миро да ми помогне да кача един багаж в колата, заключих салона и в момента, когато отключвах колата си, видях ясно мъж, който тръгна към мен с бухалка в ръка.

Какво ти мина през ума, като го видя?
Всичко стана за секунди, но в момента, в който го видях, разбрах за какво става въпрос. Причерня ми още при първия-втория удар. Загубила съм съзнание вероятно, но видях как и Миро падна на земята и започна да крещи, защото и него го налагаха. Но явно не е бил „предвиден“, защото агресията беше насочена главно към мен.

Колко души те нападнаха?
Един удряше мен, а друг - Миро. На записа от камерите се вижда и трети човек. Но това, което ме потресе, е, че камерите са записали как няколко коли са спрели и никой не излиза, докато нас ни пребиват. Случаен съсед, който се прибирал вкъщи, ни спаси от нападателите. И когато нападателите изчезват от обсега на камерите, колите потеглят. Ужасяващо е, чак не е за вярване.

Успя ли да видиш лицето на мъжа с бухалката?
Да, но беше много тъмно и едва ли мога да го различа на светло, макар че участвах в правенето на фоторобот.

Взеха ли чантата ти, защото писаха, че нападението не е било с цел грабеж?
Взели са и чантата, и телефона.

Кой ви спаси?
Късмет е, че Миро живее с приятелката си – маникюристката от салона, в същия блок и на неговите викове се отзоваха съседи. Маникюристката ме закара с колата си в „Пирогов”.

Какви са точно пораженията от бухалките?
Левият ми крак е счупен на две места под капачката, има и пукната кост на бедрото. Другият е буквално раздробен под коляното. В „Пирогов” веднага ме подготвиха за спешна операция. Не знаех жива ли съм, умирам ли, едно такова странно състояние, предизвикано от шока. После изпаднах във вцепенение - ами това е, каквото ми е писано... Спешната операция се направи с местна упойка. Молех се да ми сложат пълна упойка или поне тапи в ушите да не чувам хирурзите, като си говорят. Все едно сънувах кошмар. На сутринта се събудих след упойките, болкоуспокояващите и приспивателните и кошмарът започна наново. Оказа се, че спешната операция не е направена както трябва, и преглеждащият лекар каза: започвайте отново. Нямах представа за какво става дума, но преживях отново всичко – упойки, манипулации, болка... След месец, когато стъпих на единия си крак, реших, че е крайно време да тръгна сама с патериците извън „затвора“ на апартамента. И... паднах. Отново се оказах в „Пирогов”, направиха снимка. И когато я видях, се ужасих - пирони,  пластини, кошмар някакъв - приличам на Робокоп. За първи път разбрах колко е безпомощен човек, който дори един здрав крак няма. Дори до тоалетната не можеш да идеш сам, все някой е с теб.

И все пак твоето обяснение за агресията?
Не знам, объркана съм. Не съм човек, който се занимава с някакви тъмни неща, нито съм направила на някого нещо лошо. Пък и какво лошо можеш да направиш някому, което да бъде „отмъстено“ по такъв начин. Аз в крайна сметка съм жена, не съм чувала дори мъже да бъдат „наказвани“ така зловещо.

Много важен въпрос обаче е дали имаш хипотеза, която не искаш да споделиш, или нямаш хипотеза, т.е. представа изобщо за причините и извършителите?
Лошото е, че аз наистина нямам никаква представа откъде идва тази агресия. Не знам какво трябва да ми говори побоят. Това е объркващото.  Знам, че всяка случка е някакъв урок. Ако това е урок, то аз не го разбирам. Не спирам да мисля, не мога да спя вечер, стоя до късно пред компютъра, чета книги, а умът ми се рови в догадки. А и интуицията ми подсказва догадки, в които няма никаква логика. Както казаха полицаите, в това нещо логика не трябва да се търси... Но като чета коментарите в интернет, си мисля, че ето - хора, които не ме познават, изпитват такава злоба към мен. Защо тогава някой, който също не ме познава, но по някакъв начин съм го издразнила, да не отиде и по-далеч от злобата, излята по интернет - просто да хване бухалката?

Защо според теб на известни личности често се случват подобни неща у нас?
Защото има хора, които могат много лесно да си го позволят. Толкова е просто, а виж колко е „поучително“. Виж какво се случи и с Боби Цанков. Посред бял ден, пред десетки свидетели, без маска. Не е никакъв проблем да съсипеш живота на някого у нас. Не се изискват някакви стратегии или усилия. Можеш да го направиш посред бял ден. И освен това е безнаказано. Хората ги е страх, не говорят. Предпочитат да се потули, да си живеят с това бреме – страха, но да не ги закачат. Има и друго: границите на злото се разширяват – виж какви неща извършват деца, тийнейджъри... Преди години сбиванията завършваха с шамари, сега в училищата има убити, оръжие, наркотици... Наркотиците са ни залели, просто е страшно.

Жълтата преса тиражира твърдението, че побоят е резултат от любовно отмъщение. Визираха се и мъжът ти, и младият ти приятел, синът на алкохолния бос Миньо Стайков.
Да, това беше на „първо четене“ със следователите - или от единия, или от другия е дошло. Това беше версията - не е грабеж, а на личностна основа. Но аз на никого не бъркам в живота, нямам конфликт с никого, няма причина да бъда пребивана жестоко. Имам усещането, че тази версия ще остане до края, без да се търси реално виновникът. Започнах да губя надеждата, която имах по отношение на полицията. Вече минаха два месеца, а нещата взеха да се потулват. Страхувам се, че ако не се направи нищо по случая, това ще развърже ръцете на много психопати.

Тоест ти отхвърляш изцяло хипотезата любовно отмъщение?
Това са глупости. С Веско сме в добри отношения. Говори се, че съм се разделила с него заради друг мъж, но не е така. Разделихме се заради причини, които са между нас. И живяхме сами известно време. След това аз започнах нова връзка, предполагам, че и той също. Нито той ще остане сам, нито аз, така че не е нужно да се спекулира с това. Така става обикновено в живота.

След раздялата децата при теб ли живеят?
Да, гледам децата с помощта на Веско, който е много отговорен като баща, с помощта на неговите родители. Не сме определили дни за „свиждане“. Децата между другото са много по-добре гледани сега, когато живеем отделно, отколкото преди, защото ние го бяхме ударили на живот. Бизнесът на Веско са заведения, а ние бяхме по-млади и по-безгрижни. А и аз гледах да съм по-близо до него, да сме заедно. Сега всеки като че ли иска да вземе повече за себе си от тази радост, която децата дават. Смятам, че те се чувстват добре и са щастливи. А и е по-разумно да растат в спокойна обстановка, а не в напрежение, създадено от неразбирателство между двама родители.

Той е много по-възрастен от теб, така ли?
Не, той е на 33, само 4 години по-възрастен, запознахме се и заживяхме, когато бях на 19, с голяма любов.

С кого живееш сега? Медиите спрягат сина на Миньо Стайков, Стайко Стайков.
Сега живея сама. От Нова година започнах ново начало. Всъщност няколко дни преди инцидента ние вече бяхме предприели стъпка към разделяне. Прецених, че искам да живея сама с децата си в собствено жилище. А и децата не се чувстват комфортно с него, защото са привързани към баща си. И затова реших, че няма смисъл да поставям себе си и преживяванията си на първо място, предпочитам децата ми да растат по-спокойно и да знаят къде е домът им, кои са близките им хора... Пък какво се случва в моята връзка не е най-важното.

Всъщност прекъснахте ли тази връзка?
Не, но аз се отделих, поставих нещата по друг начин. Той много ми помагаше, в болницата беше неотлъчно до мен, в дните след изписването също, много ме подкрепи наистина. Искаше той да се погрижи лично, да не е някой друг. И аз го допуснах, но сега е момент за равносметка, да се отдръпнем и да огледаме нещата от разстояние.

Да си наредиш „пъзела“?
Да, да си наредя житейския пъзел и за момента съм в комфорт със себе си. С никого не съм се карала, ако имам нужда от нещо, мога да разчитам на него.

Кой е сега до теб денонощно?
Брат ми и съм му много благодарна, той е още ученик.

Един от испанските всекидневници публикува обширна информация за инцидента…
Да, четох отзиви на наши сънародници в интернет, как сред тях няма нито едно злобен и ругателен! Всичките изразяват съчувствие и подкрепа.

Има и непознати хора у нас, които изпитват съчувствие и ти оказват подкрепа, нали?
Има хора, които показват съчувствие, други са разколебани, а трети отприщват такава злоба, такова нещо... Не, не мога да си обясня как може да съществува такава злоба у хората. Адски съм разочарована и от журналистите. Такива неща се изписаха от мое име. Срещу мизерни хонорари да лепнеш етикет на човек, когото не си виждал и не познаваш... Това е недостойно. А читателите не се интересуват дали е истина, или не, след като е излязло... Медиите днес могат да те изядат с парцалите и ти не можеш нищо да направиш, за да се защитиш. Не, не мисля, че някой ясно изрази подкрепа. Не възприех еднозначно и идеята на Евгени Минчев на Бала на топмоделите да има празен стол за мен. Звучи зловещо, а и намирисва на пиар.

Дори хората от модния свят, агенциите - те не те ли подкрепиха?
Прочетох в интернет, че някои момичета, мои колежки, които остават анонимни, оказват подкрепа.

Анонимна подкрепа?!
Това прочетох. Не знам. Не очаквам нищо. Би ми било много странно. Не мисля, че мога да променя нещата.

Можеш, ако излезеш открито, както го правиш в момента, и кажеш нещата от първо лице. И оставиш другите да направят избора да ти вярват или не.
Добре, но какъв е смисълът? Тук трябва да си зле облечен, да се чувстваш зле, да си наложиш маска и да се скатаваш, за да не си на хората в устата. Попаднеш ли под прицел, започват митове и легенди. Колкото си по-смачкан и незабележим, толкова повече ти вярват. А аз не съм такава, искам и мога да изглеждам добре и съм горда, не се свивам. Защо всяка жена у нас, която изглежда добре и има някакъв стандарт на живот, е набеждавана, че си изкарва парите с... знаеш, по недостойния начин. И ето я легендата за мен: преспала съм с цяла София, захвърлила съм децата си, печеля пари с тялото си. Всеки бизнес бива оплюван. Никой не попита и родителите ми – дали те пък не са ми осигурили стандарта на живот? Да, аз обичам да се забавлявам, но го правя като всички млади хора. Не пия и не пуша, не се дрогирам, не се опитвам да въртя мъжете на малкия си пръст. Изкарвам си сама парите и ако мога да свърша нещо сама, не хленча и не мрънкам. Все по-често предпочитам да съм вкъщи с децата си вместо на места, където ме канят. Усещам, че в навечерието на 30-те години у мен започва промяна, ставам по-сериозна, повече мисля за дома и за бизнеса си. Ето защо побоят ми дойде като гръм от ясно небе. Много хора си казват „тя си знае, тя си го е получила, защото е парадирала“. Не може човек, който кара хубава кола и се облича добре, да бъде осъждан заради това от общественото мнение!

Пък и хубава кола е относително понятие. Ти караш ауди 6, нали?
Карах, колата я откраднаха седмица преди побоя. И освен това беше на лизинг. Сега се сещам, че година преди побоя намерих колата си на паркинга пред блока издраскана и натрошена, всичко вътре беше в стъкла. Нямам обяснение. Но сега си мисля, че агресията във всички форми идва от едно и също място - злобата и завистта.

Имала ли си някога охрана?
Никога. Имах едно момче, което ми помагаше в работата около салона, возеше ме понякога с колата, защото знаеш, че не навсякъде можеш да паркираш, донасяше и разнасяше пратки и т. н., после се разболя, постъпи в болница и аз останах сама. Но не е бил бодигард. Охрана имах в болницата, тръгнах си и моментално я вдигнаха. Всяко чудо за три дни.

Колко ти струваше лечението? Или е покрито от здравната каса?
О, разбира се, че не, струва много и продължава да струва още повече. Не знам хората без пари как се оправят. Така сме научени, че ако искаме това, което ни се полага - например санитарката да ти обърне внимание, винаги си плащаме. Не знам, всичко е толкова извратено. Всеки те чака да му дадеш нещо, след като това му е задължението. Всички ми казват, че трябва да се отплатя на доктора, той не ми иска, но аз знам, че трябва да го направя. И започвам да мисля колко да е отплатата, за да не го обидя, или пък, ако е много, дали няма да го притесня. След операцията разбрах, че трябва да платя 3000 лв. само за пластините в крака ми. Значи операцията вече е факт и не са ме питали дали мога да си го позволя. А ако нямам пари да ги платя, какво правя?

Мислиш ли, че злото се възмездява в рамките на един живот?
Да, може би не в рамките на един живот, но има възмездие.

Вярваща ли си?
Да, но не в общоприетия смисъл. Чувствам, че има сила над нас, и понякога усещам, че ме пази. Не знам дали е Господ, не знам...

Имаш ли молитва, която си казваш вечер?
Като си легна, почвам и молитви, и какво ли не... Притеснявам се не толкова за себе си, колкото за близките си. Доста изстрадаха заради мен.

Децата питаха ли те защо си с патерици?
Да, това беше тежък момент, защото не исках и те да страдат. Достатъчно преживяха всички около мене и ми е мъчно заради това. Не исках да идват в болницата да ме виждат, да виждат всички тези болни и осакатени хора. Сега непрекъснато ме питат: кога ще оздравееш, мамо, кога пак ще се разхождаме? Наблюдаваха ме много объркани, когато бях абсолютно безпомощна и когато започнах да ставам с патериците, те така се радваха...  „Браво, мамо, ти ходиш!“ Дори не пускахме Виктор на градина известно време, защото знам колко зли могат да бъдат децата, без да го разбират, и не исках някой да го обърка или нарани. Като цяло се опитвам да не предизвиквам съжаление. Много мразя да ме съжаляват.

Много хора на твое място биха казали, че „Хотел България“, ако използваме този образ за нашата мила родина, е ужасно място за живеене и че ще направят всичко възможно, за да живеят другаде.
Имам планове за бизнеса си тук - да разширя салона, да правя нови неща, имам контакти и преговори с фирми за оборудване. Не искам побоят да е причина да се сдухвам и да се разделям с мечтите си. Но в същото време си мисля за живот в чужбина. Ако замина за чужбина с децата, ще ги лиша от баща им и от баба им и дядо им. Веско е от бащите, които и два дни не могат да издържат, без да видят децата си. А да замина сама не искам, не мога да се лиша от тях, ще ми липсват ужасно.

Ако трябва да дадеш на някого кредит на доверие в нашата държава, на кого би го дала – на премиер, на президент, на обществени организации...? Къде ти е надеждата?
Само на мен самата бих дала кредит на доверие, само в мен ми е надеждата, убедена съм, че тук всичко е един голям фарс.

Какво те съветват близки и приятели в случая?
Знаеш ли, всички са се научили да се страхуват. Затова съветите са да не мисля за това, да не предизвиквам нищо, да ми е мирна главата. Да се снишаваме, да оцелеем. Много хора ме съветват да се обърна към врачка или гадателка, но аз съм категорично против. Тези хора са психолози, много добри психолози, и налучкват какво искаш да чуеш. Предпочитам да се обърна към психолог, ако имам нужда, за да получа някакъв адекватен съвет, отколкото към врачки.

Как се справяш със стреса от случилото се в момента? Сънуваш ли кошмари? Обърна ли се към психолог?
Слава богу, че съм от хората, които не се предават и умеят да изключват от време на време. Има явно някаква сила в мен. Но на подсъзнателно ниво... Понякога се улавям, че чета книга и разгръщам страниците, а нищо не остава в главата ми, в това време подсъзнателно се връщам за хиляден път към случката, обмислям варианти на отговора на „защо“ и „какво, ако“. Но като цяло се стремя да запълвам времето си с книги и филми, за да не мисля. Макар че от време на време има неща, които ми напомнят. И аз неволно например започвам да се оглеждам - кара ли някой зад нас, как изглежда. Но аз съм силна и ще го преживея и забравя.