За всичко това можете да прочетете в Интернет. Там има 10 страници, посветени на твореца Куркински.

И нито дума за личния му живот. Какво мисли, за какво мечтае, страда ли, обича ли, какво се е променило в отношението му към себе си и към хората около него.
Промяната в Мариус е очевидна. Преди той беше някак вглъбен, вгледан навътре в себе си. Малко разсеян и дистанциран, малко мнителен и подозрителен. Сега е видимо целеустремен и активно присъства в разговора. Открито показва, че иска да диктува правилата и спокойно го прави. С две думи: Мариус порасна.

Казват, че последната ти постановка в пловдивския театър - "Свекърва", е най-доброто, което си направил досега там. Това е четвъртата пиеса, която поставям в Пловдив след режисьорските спектакли "Изкуството на комедията" и "Малки комедии" и моноспектакъла "Сънят". И аз смятам, че това е най-успешната ми работа там. Контактът с публиката е изумителен. Само като знае, че ще гледа нещо българско, тя подарява своята добронамереност искрено, не като фасон или някакъв жест.

Има извънредни представления, продадени са билетите за всички спектакли, залата е пълна до балкона. Постановката се превърна в театрално събитие.

Настроен си на българска вълна. Ще продължиш ли в тази посока?

Да, следващата ми работа също ще е българска. Бях предложил в софийския "Театър зад канала" белгийска пиеса, но след "Свекърва" я смених и в момента започвам да поставям там "Големанов". Премиерата ще е към средата на март, главната роля ще изпълнява Христо Мутафчиев. Оформя ми се един своеобразен български сезон. Стана от само себе си и за мен това е много вълнуващо. Но "Свекърва" е и нещо, за което отдавна мисля. Така че не съм толкова спонтанен.

Защо работи толкова време в Пловдив?

Получих покана от директора на пловдивския театър и попаднах в чиста зона, където всичко е далече от суетата. Там се прави театър заради театъра. Не заради това да си известен актьор, който медиите ухажват, популярен, богат и не знам си какво… Каквито искат да бъдат софийските актьори и това много им влияе и пречи.

Те са объркани, хаотични. В софийските театри властва една недотам здрава атмосфера на клюкарстване, на случайни теми. Всички бълват, говорят какво ли не, нямат нужния респект и святост към ролята, към сцената. Говорят си даже по време на спектаклите отзад. Аз ги виждам и се вбесявам. В Пловдив го няма това разглезване от медиите и актьорите са запазили в себе си друго отношение към сцената.

Е да, но ти си възнаграден за това, което правиш.

Не бих казал, че съм възнаграден. Благодарен съм на бог, че ми е дал всички тези спектакли и цялото това щастие на сцената. Наистина съм получил, и то в голямо количество. Много пъти съм си казвал, че ако утре трябва да ми бъде отнет животът, ще си дам сметка, че ще си отида щастлив от него. Но пък той не ми се отнема. Ами ми се дават още и още изпитания. Да, аз съм получил от сцената много щастие, много откровение, много открития.

Но всичко, което си получил от сцената, е за сметка на личния ти живот. Не се оплаквам. Може би така съм си подредил нещата: да съм по някакъв начин сам и да нямам… как да кажа, вече дори и надежда, че ще получа в личния си живот това, което съм искал и мечтал.

Какво мечтаеше да получиш в личния си живот?

Смятах, че любовта е възможна. Че е възможно да открия човека и да преживея живота си с него. Защото съм го виждал при много хора. Но вече знам, че за мен това няма да стане.
Защо? Ами няма да стане, знам го. Срещал съм хора, за които усещам, че са част от мен и от съдбата ми и че бих могъл да бъда с тях, но виждам, че е невъзможно.

Повече не искам дори да говоря за това. Отвратен съм, много съм изстрадал. Голямата любов за мен си остава сцената. Не можеш да искаш две неща. То е невъзможно, няма хармония. Сцената ревнува. Но не хленча, не съм разстроен. Напротив. Няма да стане, знам го, точка по въпроса.

Много си се разочаровал.

Много, да. Но човек трябва да може да взема решения в живота си. И да не бъде очакващ, трепкащ и настоен някой да благоволи да го забележи. Не желая да чуя. За мен това е запечатан извор, затворена, заключена градина.

Не става ли сив животът без любов?

Не, не става сив. Имам да свърша много работа в театъра, в киното. Предстоят ми големи открития там. Усещам го. Това са големите пространства, които ме очакват и на които трябва да се отдам докрай. Трябва да свърша тази работа. И ако не го направя, ще бъда много по-нещастен, отколкото, да речем, ако нямам щастие в личния живот. Това е била първата ми любов, която ме е споходила още от дете. Тя ме е завладяла и аз съм отдаден на нея - театърът, изкуството.

Много си интуитивен.

Като че ли нещо ти подсказва какво ще ти се случва. Да, има такова нещо. Но не знам какво е. Ние сме невероятна система от видими и невидими сили и стихии, която се преплита с мисълта и със съществуването ни в пространството. Най-нормално е да усещам някои неща, да се чувствам свързан с всички наоколо и с този, който е вдъхнал живот на вселената. Доста е просташко да си мислиш, че всичко е някак случайно.

Че си биологичен вид, който вегетира. Според мен е по-нормално да се поддаваш на душата, която съществува в теб. Душата е най-невероятното нещо, което носим в себе си. Само ако се вгледаш в нея, наистина започваш да се чувстваш безкраен в живота. И в следващия, и т.н. Така че това е по-нормалното: да чувстваш, че знаеш как ще прекараш живота си. Да имаш някакъв план, да се усещаш завладян от него, да се поддаваш на стихията.

Според кармичната астрология, когато си много добър в работата си, какъвто си ти, значи, че два живота преди това си работил в същата сфера. Вярваш ли в прераждането?

Никога не съм се обръщал към кармичната астрология и не съм се замислял за прераждания. Не ме е занимавало и не ми е било необходимо. Много ми харесва този живот. Това, което сега ми е дадено. И не мога просто така да фантазирам какво съм бил в предишен живот и да се връзвам насериозно. Ако ми се даде някакво преживяване, да. Но досега не ми се е случвало.

Как понасяш целия този огромен талант, който ти е дал господ?

Не знам. Не живея с мисълта, че имам някакъв огромен талант, който трябва да нося и да го преживявам. И не обвинявам света в нищо. Търся корените на проблемите си единствено и само в себе си. Нищо друго не може да бъде истина. Естествено, бих искал хората, които ме заобикалят, да бъдат малко по-честни, по-открити, малко по-просто да се държат, малко по да не лъжат. Защото е по-лесно.

Малко в повече ми идва филмът, в който всеки е влязъл, защитава го упорито и се бори за него. Доста хора преиграват и става трудно. Отвратен съм от това, че хората не приемат нормално общуване. И съм на път просто да ударя балтията на всички.

Как така ще им удариш балтията?

Ами, ей така. Ако продължават, просто ще трябва да се превърна в човек, който само взема това, което иска, за да си свърши работата. Който вече има други правила и не желае да бъде нормално общуващ, какъвто съм в момента. Все още вярвам, че мога да комуникирам по нормален начин с колеги в театъра, с приятелите си и т.н. Но ако това общуване все по-трудно дава плод, ще го прекратя и сигурно ще се превърна в нещо друго.

В Интернет има 10 страници за твореца Мариус Куркински и в нито една от тях няма и дума за личния ти живот.

Чудесно е, че в тези страници се говори само за работата ми. Достатъчно се е говорило за личния ми живот в публичното пространство. Доста дълго в медиите бях споменаван само в една посока - знаеш за какво говоря. Това ме изтормози и ограби много от мен. Даже чух, че едва ли не нарочно съм си "признал", за да си правя реклама, което е долно.

Защото който го казва, нека това се говори за него и да си прави реклама по този начин в тази държава. То е анти, то е смърт. И трябва наистина да се докажеш в работата си, за да може това да се преодолее и да се изчисти. Така че аз съм отвратен от лични неща за мен в пресата. Не искам да говоря за тях. Наистина съм отдаден само на работата си. Всичко друго е стотен план, даже много поназад.

Все пак ти каза, че си гей, в едно време, когато не се знаеше как ще реагират хората, и заложи кариерата си на карта. Да, направих го. Защото не мога да живея в прикриване. Да лъжа, че съм еди-какъв си, а всъщност съм нещо друго. За мен беше много гнусно. Споделих го с мисълта, че ще се разбере и повече за това няма да се говори. Не очаквах, че ще предизвикам такъв интерес. Но вече не ме интересува какво е станало.

Може би е трябвало да го направя. Сега в страната вече има малко по-друго отношение към този тип хора. Не крия големия си принос за това… Шегувам се, разбира се. Но пак казвам: аз не съм нищо от това, то не е част от мен. Моят свят е свързан само с работата ми.

Излиза, че си изключително праволинеен и едва ли не идеален.

Не, не съм идеален. Имам много трески за дялане, но няма да говоря за тях, защото това са интимни неща. Мои дълбоки неща в характера, които са ужасяващи. Да, да, ужасяващи. Няма какво да се лъжем. Във всеки човек има ужасяващи неща. В помисли, в желания, в подсъзнание и т.н. Така че не се идеализирам. Но смятам, че в голяма част си върша работата и пред хората, с които съм сключил договор да бъда актьор, режисьор, а те зрители, съм почтен.

Никога не съм нарушавал този договор. Той винаги е бил на първо място и аз винаги работя по него. Давам максимума от себе си. Какво се случва в характера ми, в мисълта ми извън сцената, това никого не интересува.

Променяш ли се с годините?

Разбира се, че се променям като всеки човек. Но не съм станал по-ожесточен към хората, както изглежда. Просто искам повече правила, повече яснота, по-малко взаимно будалкане. Нищо повече. Може би не е възможно, но е много важно да го има усилието. Може би ставам и ще ставам все по-ожесточен в това да постигам в професията, което искам. Това ожесточение тепърва ще се налага в мен.

И се надявам да ставам все по-добър професионалист. Всяка следваща моя работа да е ново стъпало от един смислен път. Казват, че трябва да черпиш вдъхновение от личността си, но при мен отдавна истинската ми същност е на актьор и режисьор. Човек от театъра. Това може би е нещо сбъркано, но за мен вече няма друг изход. В това ще търся пътя.

Има ли място в този твой път за приятели?

Имам двама-трима, обаче за мен са много. Те не се познават по между си. И всеки ме приютява и утешава по различен начин. Това са хора със семейства, някои даже с деца. Едни са от моята среда, други не са. Благодарен съм, че ги има.

Има ли между приятелите ти жени?

Да, някои са жени. По принцип жените са ми много добри приятели. Защото са малко по-несуетни от мъжете, колкото и странно да звучи това. Мъжете са се самозабравили в нещата, които си измислят, в образите, които си създават, и в това, как им служат. Много се докарват, просто са нетърпими. И на път да са смешни и вече дори несексапилни. Защото един мъж трябва все пак да бъде малко по-чист, малко по-достоен. Не толкова обслужващ хиляди интереси и авторитети. Може би българските мъже са принудени да го правят, но това отнема от чара им, от гордостта им.

В последно време очевидно жените по-добре се справят с новата ситуация. Как според теб им се отразява това?

Добре им се отразява. Тъй като трябва да вършат повече работа и по природа са по-съпричастни към другия и знаят, че трябва да бъде така, за да сме заедно. Това им създава повече чистота в мисълта, в погледа. Когато един човек дава, самият той се превръща в добра система. Погледът му се изчиства, чувства се по-добре със самия себе си и даже му е по-лесно.

Все пак в жените е заложено да бъдат съпричастни, а в мъжете не е.

Да. Може би не бива да го искаме от мъжете. Трудно им е, но малко трябва да се стегнат.

Навремето каза за EVA, че за теб Мерилин Монро е жената на всички времена. Все още ли мислиш така?

Много я харесвам като актриса. Образът, легендата, която е създала, все още работи и разтърсва. Въпреки комерсиалното, нейното послание е много съкровено. Да, за мен тя все още е на първо място.

Имаш ли фаворитки сред съвременните жени?

Много харесвам Мадона. Тя преминава през последните десетилетия по различен начин, променя се. Майка Тереза също е една от жените, които обичах и уважавах и все още уважавам. Не мога да говоря в минало време за такъв човек.

Такова мъжество, такова изключително служене на идеята. Когато се появеше примерно в новини по телевизията, лицето й излъчваше милост, почит, готовност за помощ, благодат. Срамувах се за себе си, когато видех нейното лице. Това са хора с много голяма мисия.

Маминка, майката на баща ми, казваше се Мария, за мен също е една специална жена. Човек, който много е създал в мене. Тя също като майка Тереза, когато се виждахме - отначало за дни, като си ходех при нея през лятото, а после за часове, успяваше да ме преобърне. Да ме успокои и да ме научи на много неща. Сега майка ми има тази функция.

Момчетата трудно общуват с майката, защото я приемат за нещо прекалено природно, близко. Обикновено обръщат внимание на информацията, която могат да получат от нея, чак след даден тип раздяла. За мен е време да получавам послания от майка ми. Тя живее във Варна, аз - в София, и вече съм поел по своя път.

Сега започват истинските послания. Сега оценявам какво ме е учила през всичките тези години. Хубаво е тези комуникации да се осъществяват. Хората да им обръщат внимание, да се грижат за тях и да ги пазят.

Много дорбе изглеждаш. Много си свеж. На какво се дължи, след като няма любов в живота ти?

Напротив, имам любов в живота си. Никога не съм живял без любов. Свойството на любовта е да съществува. Независимо дали е споделена, или не, дали го искам, или не, нея просто я има и ние живеем в това. Няма обичаш ли ме, или не ме обичаш. Дали сте заедно, или не. Няма дали ти се дава любов, или не. Любовта просто е тук. Тя не пита приемаш ли я, другият приема ли я.

Тя просто идва в града, в който живееш, намира те и толкова. И вече е проблем на хората дали от това ще създадат за себе си едно смъртоносно преживяване, или ще го приемат като част от душата си. Аз го приемам като част от душата си. Не искам нищо, не търся своето, както се казва в библията. Не безобразнича. Мисля, че живея в любовта.
Какво мислиш, че ще оставиш един ден след себе си? От себе си не бих искал да оставя нищо.

Не бих искал да оставя спомен за мене като човек. Не бих искал да оставям чувство от личен характер. Нито любовни спомени. Искам всичко това да изчезне и да се превърне в нищо. Бих се радвал, ако от работата ми в театъра или в киното остане нещо. Защото мимолетността на театъра има свойството да се предава. Самите тухли, самите сгради на театъра имат свойството да помнят. 

Те пре-предават енергията на хората, гласове, роли. Само това ме интересува. Защото хората може би ще имат нужда да знаят как сме се мъчили, как сме преоткривали живота на земята. Ще се постарая да успея да направя в киното няколко мои завещания под формата на филми, в които да концентрирам всичките си знания, и това да са един вид диалози с бъдещите хора. Но това е божа работа.

Не трябва да разделяме живота на бъдеще и минало, защото всички сме в едно. Може би земята ще изчезне, както доказват учените. Тогава какво ще завещаем, на какви хора? Смятам, че не е моя работа да мисля чак за такива завещания. Всичко е много по-красиво и много по-голямо и ние сме завещани в бъдещето, вече вършим нашата работа там. Много по-невероятни сме, отколкото си представяме и отколкото можем да си въобразим въобще.

Затова трябва да сме малко по-смирени. Не примирени, а смирени - това са различни неща. И да извършваме малките си задачи от живота.

Звучиш мистично. И хората казват, че си мистичен. Така ли е?

Не обичам мистиката като преживяване на свръх паранормални емоции. Това не ме занимава. Бих искал да се превърна в театър. Може би в това има някаква мистика. Но аз знам, че това е много реално преживяване. Че е възможно. Така, както много музиканти са се превърнали в музика. Нормалният битов живот може да бъде преодолян. Човек не бива да го смята за пречка. Напротив. Той е част от мен и няма да ми попречи да се превърна в театър.