Какво е да имаш герой за баща? Или по-точно баща ти да е герой не само за теб, а и за света? Да си дъщеря на човек, когото всички познават, но не всички обичат. Именно дъщеря, а не син. Защото дъщерите са тези наследници, които повтарят бащите си, носейки повече от техните гени.

Капитан Георги Георгиев, Герой на Народна република България, направи околосветско плаване с яхтата „Кор Кароли“ за рекордно кратко време – от 20 декември 1976 до 20 декември 1977 г. Сам. За 202 дни. През които нито веднъж не подава сигнал за бедствие, не ползва никаква помощ, макар на няколко пъти да е на ръба на оцеляването в Световния океан. Постижението му е вписано в Книгата на рекордите на Гинес.
Саможив и своенравен, капитанът не е любимец на властта в социалистическа България. Защото е син на царски офицер. Защото е ценител на женската красота и любимец на жените, има четири брака. Защото пие като казак. Защото не моли никого за нищо, а когато нещо не му изнася, просто си събира багажа и напуска. Защото е мъжкар.
По време на регатата ОСТАР още на втория ден се поврежда автоматичното управление на яхтата му „Кор Кароли“ и той рулира ръчно, чупейки две ребра и контузвайки лявата си ръка в битка със стихиите, които отнемат живота на двама участници, много яхти са потрошени или изгорели. Завършва 37–и от 73–ма оцелели.
След околосветската обиколка с „Кор Кароли“ става почетен гражданин на Варна и на родния си Кърджали. Назначен е за капитан на спасителния кораб „Перун“. Умира не в морето, а при неизяснени докрай обстоятелства в Одеса. Няколко дни преди да навърши 50 години.

Боряна е единствената дъщеря на капитан Георги Георгиев, който от четирите си брака има общо три деца. Много прилича на него визуално, а може би и като характер – волна птица, избрала не морето, а музиката за свое място.   

Намирам я в пиано-бара на хотел „Черно море“ във Варна, където пее през лятото. Пеем заедно, пием по два пръста от любимата й финландска водка, по-точно пия аз, Боряна не употребява, когато е на работа, само вдига чашата за наздраве. Пак пеем. Боряна намига чаровно с огромните си сини очи. Влиза ти директно под кожата тая жена, направо се имплантира там и си готов да споделяш с нея всичко – и залък, и сън, и луната дори, ако ти падне случайно в ръцете. 
Тя е само на 13, когато баща й тръгва към Одеса и повече никога не го вижда. Какво си спомня Боряна за това? Ами какво – май месец преди 32 години. Първо като по въздуха се понесла мълвата, че с баща й нещо се е случило. Малко след това се обадили на майка й, че е умрял. „Дошъл“ си в кутия, дори не в ковчег.
Мъчно й било на малката, макар да знаела, че там, в Одеса, където пораснала самата тя, той си има приятелка украинка. Даже я познавала и казва, че тази жена се държала прекрасно с нея, подарила й пръстен, била внимателна и дори показвала признаци на обич към момичето. Но то, дебеличко и недоверчиво, я мразело. Заради това, че причинявала болка на майка й, Лиля Чолак, също украинка. Заради това, че капитанът я предпочитал и бил пред развод с Лиля, последната от четирите си съпруги.
Но Боряна била момичето на татко и връзката й с него била силна и гореща. От него ядяла и шамари, когато трябвало да си напише домашното по математика, а искала да изклинчи под предлог, че й се спи. А сега, само 13-годишна, трябвало да го изпрати. Не на плаване, а завинаги.

Доста години след това дъщерята, както и много от хората, които го познавали,  се усъмнила в официалната версия за смъртта на татко си – инфаркт. Но се отказала да рови за подробности, да търси друга истина за загубата му. Няма го и това е. Философията на Боряна е, че всеки си има лична драма, носи си я, живее с нея и няма право да я прехвърля другиму.
Той, Героят на Народна република България, звание, което получил посмъртно, нямал много време да общува с нея. Повече отсъствал, отколкото присъствал в живота й. Когато не бил на плаване, учел момиченцето си да кара колело. По странен, много моряшки и суров начин й предал първия урок по плуване – хвърлил я в морето, да се оправя сама, да джапа и да държи глава над водата. После ходела на басейна. А когато влизала с татко си с яхтата навътре в морето, получила и полезни знания какво да яде и какво не, преди да се качи на борда, за да не я залюлява морската болест.
Спомня си Боряна и как в щастливите години, когато още били семейство, ходели и на пикник, и на палатка. Помни и как се преместили от квартирата до Морската градина в апартамент във варненския квартал „Георги Петлешев“. По-късно капитана все повече го нямало вкъщи, а в очите на майка й тлеело огорчение. Но тя, дъщерята, неговото продължение, отдавна вече не го съди, носейки неговия темперамент, усмихвайки се с неговата усмивка и гледайки с неговите сини очи. Които са тъжни, дори когато се усмихва.
Питам от какво е белегът, пресичащ челото й. О, от стъкло! Връщала се от работа и „влязла“ през една хубаво измита стъклена врата. На крака разрез – пак от стъкло – повдига крачола на панталона си, за да ми покаже ужасен шев. Продължава с ръката - „този белег ми е от изгаряне с ток, вдигнах един кабел на улицата, да не порази някого, пък то ме тресна мен“.

Боряна се шегува с физическата болка, тя не я плаши. Без да е мазохистка, си е накачила общо осем обеци по ушите и носа. Няма тату не защото не иска да си направи, а защото не може да си избере символ. Напоследък се е спряла на паяк и не знае защо точно паяк. Ала ще го направи, каквото си науми - прави го. 
Още от дете искала да пее, от детската градина в Одеса. После във Варна била солистка в хора на руското училище. В началото на 80-те се включила в аматьорска група за поп музика към завод „Елпром“. Като една истинска украинка с култивиран вкус към класиката, майка й я записала на уроци по пиано. Нямали пиано вкъщи, Боряна ходела да се упражнява у съседите. Така 5-6 години със зор, защото не харесвала учителката си по музика и шамарите, които изяждала заради нежеланието си да се учи при нея.
Своенравна и направо дива, Боряна запълнила липсата на баща си с любим, от когото много млада забременяла. И докато чакала първото си и единствено дете, таткото срещнал... ученическата си любов и зарязал Боряна.
Родената от тази бърза и страстна връзка дъщеря Александра е най-скъпото същество за капитанската щерка. Кръщава я така, защото точно по това време някъде гледа филма „Москва не вярва на сълзи“. Поема кръста да я отглежда и възпитава сама, да гълта подмятанията. Алекс е само на годинка, когато внезапно си отива майката на Боряна. Лиля била единственият й близък човек след смъртта на капитана. На нея купила рокля с първата си заплата като разносвачка на храна за стари хора.
За да се издържа, Боряна е продавала и книги, и какво ли още не. Привилегии за нея нямало – всички забравили за семейството на капитана веднага щом починал. „Питаш ме как поддържам тази фигура, смее се сега Боряна. - Все съм в ситуация, в която трябва да доказвам, че съм мъжко момиче, това е тайната.“
Занимавайки се все по-сериозно с пеене, Боряна заминава в Норвегия, където търсят български музиканти за заведения. Сама с дете, скоро намира опора у колега музикант, с когото сключва брак. Уж всичко върви като по ноти 4-5 години, само дето съпругът норвежец не иска и да се издума за живот в България. А пък в Норвегия Боряна не се чувства в свои води. И в Германия се чувствала така, и в Швейцария, където пяла за различни периоди от време. „И там не беше моята възглавница“, казва и не съжалява нито за секунда, че не е останала.
За брат си не е словоохотлива – той е по-млад със 7 години от нея, моряк, две глави над нея, голям мъж. Има свое семейство, дете. Тя – семейството на дъщеря си, обогатено вече и с внук, когото обожава. Като показва снимките му в телефона си, очите й грейват по друг начин. В тях не остава и помен от сянката, преминаваща, докато говори за разочарованията си под мотото „На мъже не вярвам!“.

Това с невярването е по-скоро част от защитната преграда, зад която Боряна крие нежната си, наранена душа. Да, тя не обича да й заповядват и да я манипулират, не обича да й мрънкат и да й се жалват. Особено мъжете. И от 6 години насам е обвързана само с църковен брак с един такъв човек. Важното е, че са заедно. Дори да не си обещават чудеса.
Боряна заявява, че никога не е залагала на думите повече, отколкото на делата. Затова е от този тип хора, дето ги наричат хлевоусти, т.е. дето не си мерят много-много приказките. „Аз си меря стъпките напред и назад. Преследвам мечтите и целите си не с думи, а с действия. И смятам, че не думите, а действията раняват. По тази причина, когато трябва, съм директна и безпардонна. Можеш да ме чуеш да ругая, да използвам нелитературни изрази.  Не казвам обаче нищо току-така, случайно. И мразя празните приказки.“