В края на 2011 излезе книгата „Да бъдеш Христо Мутафчиев. За живеенето, силата, инсулта и други истории“, написана от талантливата писателка и сценаристка Яна Борисова. Преди Яна да режисира Христо на театрална сцена, което ще се случи скоро, животът ги среща, както гласи една от главите в книгата, в “Пиеса за болнична стая“. Среща ги всъщност инсултът.

Изпитание, което преди 10 години е преживял съпругът на Яна. Миналия октомври й се обажда и приятелят й Христо Мутафчиев. Oтивайки в болницата при него, тя го намира с напълно неподвижна лява половина на тялото, частична пареза на лицето и променен глас. Книгата, случила се в разговорите помежду им и по пътя обратно към живота, не е мрачен разказ за непреодолими изпитания. Напротив, тя е зареждаща, откровена, мъдра и светла, без да са спестени драматичните моменти.

В нея има минаване на граници, болка, трансформация и още повече любов, смях и топлина. Прилича и на пиеса, и на филм, и на терапия с диалози, и на потъване в себе си. „Целта на тази книга е – пише Яна Борисова - всички да разберат как след това може и трябва да се продължи, колко е важно да си влюбен в живота, защото ако е така, и той ти отвръща със същото.“

Надниквам от вратата на кабинета и за секунди улавям реакцията, когато му припомнят за интервюто ни. Не изглежда доволен. Христо е от хората, които обичат да правят нещата, а не да ги обясняват. Обаче е приел книгата като мисия, както и предизвикателството да сподели своя път, за да помогне на всички, на които това, през което премина, би могло да се случи.

Подавам му ръка и следващото, което виждам, е най-готината усмивка на света. Контактът ни е лек, мигновен, много зареждащ. Мутафчиев е витален, емоционален и излъчващ огромна енергия. Душата му е огън, гласът му - дрезгав като на джаз певец в среднощен локал. Първо ми пуска Dolap Dere – колоритен турски състав, който прави живописни кавъри на всички известни музикални хитове. После разговорът ни потича. Не! Полита!

При теб май всичко, дори и най-големите препятствия минават с интервю и пред публика, Христо. Ето даже и инсултът. Излизането от граници явно има два пътя – човек или да се разшири, или да се счупи. При теб какво разшири и какво счупи то?

Публика винаги съм имал. Освен когато не реша, че искам да съм сам. А относно границите – светът не се е родил с тях. Създаваме ги ние, хората, в нашите глави. Аз смятам, че проблемът съществува, за да го преодоляваш. И когато го изживееш, е важно да го оставиш, където е. А не да го носиш като обица. Аз не нося обици. Не съм спирал да искам да живея и сега ще живея още повече.

Какво се промени в теб, в живота ти?

Промяната не е била целенасочена, но я усещам в начина, по който разговарям с хората. Винаги съм бил директен и съм назовавал нещата с точните им имена. А сега търся и други смисли в думите. Пуша по-малко от кутия на ден. Като усетя, че се уморявам, казвам: „Стига!“ Преди не че не го можех. Не го правех. Играл съм по 29 представления в месец. Тоест 29 или 30 вечери в месеца ти си някой друг. Смучеш от себе си емоции. И трябва да са искрени. И затова си ги крада. Човек трябва да краде мигове.

Ти откъде я вземаш твоята енергия?

От топките. Питали Робърт де Ниро какво е нужно, за да се стане голям актьор като него. Отговорил: Two balls and seven inches (две топки и седем инча). Човек трябва да има топки, за да може да прави каквото и да било в този живот. Енергията ми идва от потенцията, от вътре в мен, от това, че съм се родил в Карлово, че като ми писне тук, паля колата и заминавам за там. Гледам Балкана 15-20 минути-половин час и съм готов. Позитивен съм и оттам идва енергия. Просто съм от светлата страна.

Споменаваш в книгата един водопад в Карлово...

Всеки ден, в който съм бил там, ми е хубав. Казва се Сучурум, от турски - Падаща вода. Трябва да го видиш. Когато минеш през Карлово, задължително се отбий! В местност в края на града е, горе пред Балкана. Качваш се на един мост и виждаш два казана, така викаме на двата вира – единият - по-голям и плитък. Другият – по-малък и дълбок. Водата пада във втория.

Скачал съм от всичките скали, които го заобикалят - Трупчето, Халката, Белият камък, Черният камък, Долапчето. Няма такова преживяване! Скачаш нагоре, правиш чупка в кръста, лястовица и политаш. Ама не с краката, а с главата надолу. Ако скочиш напред, рискуваш да си разбиеш главата в скалите. Беше най-голямото удоволствие в живота ми като дете. Имам много приятели, с които ходехме с колелетата. И изкарвахме много готино. Най-голямото шоу го правехме, когато идваха групи японци с фотоапарати. Тогава се надпреварвахме кой пръв да скочи.

Вярно ли е, че арменка е казала на баба ти, че си роден със звезда на челото? Какво означава това?

Навремето сестра ми, която е със 7 години по-малка от мен, падна на село от стълба с главата надолу. Удари се, не си строши умната тиква, но много се уплаши. И баба ми отиде да й лее куршум при една арменка в съседно село. И занесла снимка на сестра ми и моя жилетка. Арменката й казала: “Момичето ще се оправи, а внукът ти - момчето - да знаеш, че е голям човек. Очакват го неприятни неща, но той има звезда на челото.” Оттам знам, че нещо ме пази. Не са ми гадали друг път. Аз не обичам някой да ми говори какво ще се случва. Нищо не може да става без мое участие. Не позволявам.