Моите 7

Седем неща, които ме докоснаха през изминалата седмица

Мария Попова 29 октомври 2017

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Мария Попова и "Нейните 7"

1. Ех, кога кюфтетата се правеха от кал и струваха 10 черешови листа. През 1998 година помня, че бяха доста търсени. За скромните ми 7 години мисля, че се справях добре с готварството. Събирахме се една група дечица и отваряхме с гордост селския ресторант. А менюто включваше кюфтета и кебапчета от кал, супата на деня беше от различен вид трева и вода, палачинки от пясък, поръсени с какао (суха пръст) и всичко беше домашно приготвено. Не знаехме тогава какво е безглутенов хляб, думи като лимец и чия ни бяха чужди. Познавахме само житните и царевични култури, които заграждаха селото. Пари имаше много. Буквално растяха по дърветата. Използвахме черешови листа. Пачките завързвахме с ластици и имаше за всички. Не като сега. Едни имат, други нямат.

2. През 1998 година скачахме и на ластик. Докато извършвах това не леко за пухкавото ми закръглено детско тяло действие, си тананиках "Ема, есаса, есаса, о пипи я". Няма да тълкувам значението на думите, това съм го оставила за малко по-нататък. Имаше няколко нива, всяко ставаше все по-трудно и по-трудно. Ластикът се местеше от глезените към коленете, после към таза, кръста и накрая... до вратлето. Никога не стигах до последното ниво. Беше ми невъзможно да вдигна този мой крак толкова нависоко. През 2017 година още ми е невъзможно. Смятам, когато порасне дъщеря ми, да я тествам дали е наследила тази моя "гъвкавост", ако разбира се, пожелае да остави телефона.

3. Когато нямаше телефони, как ли се събирахме с приятелките? Ще ви разкажа. Имам две сестрички, едната кръвна, близначка ми е, както казвам моето друго Аз. А другата е по душа. Често ни смятаха за тризначки, въпреки че тя беше с поне 7 килограма по слаба от нас. Но руса и зеленоока. Спомням си през 1998 година, че бяхме неразделни, все си играехме заедно. Та, като кажеше Лина (близначката ми) "Ще извикам Мимчето", това беше като модерното "ще й се обадя", отиваше и почваше да виси на оградата на селската къща, викайки "Мимче, Мимче, Мимче...." И така докато не се появи. А когато си бяхме в града, заставахме под балкона на блока, в който живееше и отново започвахме да викаме с цяло гърло. Всички разбираха, че търсим Мимчето. Имаше някакъв чар, чуваше се детски глас, а сега е доста по-тихо. 

4. "Онче-бонче, счупено пиронче". Как мразех да съм счупеното пиронче... Сега като се замисля е било още по-гадно, защото се намесва "риба щука махай се от тука". Та, значи, освен счупено пиронче си бил и някаква си риба. Неприятно, ама като се върна към 1998 година и ми става мило на душичката. Все още не мога да си отговоря на въпроса как така се появява щуката, но това не е нищо. Ами "ооо, джуба, джуба, чарли буба, чарли буба...", имаше нещо и като "ени-бени, рики-така, тумба-лумба, шака-трака"... И тук реших да не си задавам въпроси, че много ще се объркам. Осъзнавам само какъв богат речник сме имали и с усмивка си спомням как ни се зачервяваха ръцете от тези игри, колко смях и забавление предизвикваха. 

5. „Давам ви два купона и гледайте да се върнете с два хляба“. Ей така казваше баба ми през 1998 година. Единственият стимул да станеш рано сутрин, когато си на село и е или почивен ден, или ваканция, беше хлябът. От онзи пухкав, със златиста коричка, изкаран пред теб от пещта, ухаещ незабравимо. Със сестра ми нахлузвахме галошите, изчаквахме Мимето и тичахме към фурната. Не случайно ни се повтаряше "и да се върнете с два хляба". Доста често единият изчезваше по пътя към вкъщи. Разчупвахме го, докато парата рисуваше във въздуха, закусвахме по баирите, крачехме бодро и се наслаждавахме на невероятната гледка, която ни предлагаше българското село. Замислям се дали хлябът не беше виновен, че все не успявах да стигна последното ниво на играта с ластик.

6. Всеки си е имал къща на духовете. През 1998 година нашата беше двуетажна, с огромен двор, пуста и зловеща, разпадаща се направо. Обитавана от Дама Пика, която е погубила цяло семейство. Познавахме ги от снимките, които намирахме по прашните скриновете. Ходихме всеки ден, за да разплитаме истината за живота на горкото семейството. Това беше тайна, и не защото родителите ни се бояха Дама Пика да не погуби и нас, а защото имаше вероятност някоя тухла да ни падне върху главите. Сигурно Дама Пика щеше да я бутне. Доста често съседите пускаха един кафяв кон да пасе в огромния двор, който нали осъзнавате, че също беше в опасност. Пазехме и него. А сега в къщата на духовете живее друго семейство, обновена и поддържана е, не изглежда толкова зловещо. Решихме обаче да им спестим, че Дама Пика е погубила предишното семейство и че я обитава от дълги години.

7. Това са вдъхновения за цял живот. Сега, през 2017 година, ми се иска да сготвя някое друго кюфте от кал, да имам много пари от черешови листа, да скачам на ластик и най-сетне да мина последното ниво, да нямам телефон, даже искам да съм счупеното пиронче или рибата щука, ръцете ми да са зачервени от различни игри, да усетя аромата и вкуса на онзи селски хляб от фурната и да отида на разузнаване в къщата на духовете. През 2051 пак ще ми се иска.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР