Истории с пръстен

Всяка от нас ще вземе пръстена за 24 часа. Ще го поноси, ще си измисли история, ще види и ще чуе реакции

Биляна Савова 11 март 2013

Всичко започна в един мрачен дъждовен следобед. Вървях пеша по централна софийска улица и се опитвах да откъсна очи от калните локви, заглеждайки се по сергийките на тротоара. Изведнъж нещо измежду дрънкулките проблесна и хвана погледа ми. Като диамант в кална локва. Да! Това беше пръстен с два камъка, далеч от диамантите. Спрях и го погледнах. Взех го, сложих го на ръката си, извадих си портфейла и попитах за цената. 14 лева – каза малката сива женица, която се сливаше със сергията и сивия тротоар. Подадох парите и продължих. И сякаш пръстенът винаги си е бил мой и винаги е стоял на безименния пръст на дясната ми ръка. Май точно там стоят годежните пръстени? Не съм сигурна. Никога не съм носила такъв, нищо че съм омъжена почти от 20 години. Прибрах се вкъщи, разбира се, с пръстена на ръката. Не мина много време и дойде въпросът: Ха! Откъде е този пръстен? Погледнах спокойно ръката си и не знам защо казах: Получих го днес. Не знам от кого. Странна история! Дойде с куриер, в красива кутийка с панделка. Последва мълчание. Защо го казах? И аз не знам точно. Но добавих: Иии... голям букет цветя, червени рози. Пак мълчание. След няколко минути, през които по никакъв начин не показах, че това, което се е случило, ме притеснява или вълнува, започнаха догадките и въпросите. В крайна сметка най-много му допадна вариантът „нестандартна рекламна промоция“. Така де, и двамата работим в тази област. Случват се всеки ден! – каза той и въпросът приключи. Замълчах. Замислих се и ми стана тъжно. Доста при това. Защо трябва сама да си купувам пръстен, да си измислям букети цветя? Не ми се е случвало подобно нещо. Както и да е. Живея с този мъж толкова дълго време. Обичам го, уважавам го. Той е човекът, на когото мога да разчитам във всеки момент от живота си. Но знам, че никога няма да се сети да направи подобно нещо – пръстен, рози, да ми разтопи сърцето. Още по-тъпо ми стана. Осъзнах, че пламъкът в нашата спокойна връзка го няма. Осъзнах се не-щастлива.

На другия ден разказвах на приятелките си за случката. Смяхме се, плакахме, споделяхме. Оказа се, че романтиката липсва на всички. Старата добра романтика. Къде ли бе изчезнала? Дали пък не сме виновни ние самите? С начина, по който се състезаваме с мъжете, воюваме за свобода, силни сме... Накрая ни хрумна пъклен план. Всяка от нас ще вземе пръстена за 24 часа. Ще го поноси, ще си измисли история, ще види и ще чуе реакции и после ще се събираме, за да разберем какво е станало и да предадем щафетата пръстен на следващата. Какво очаквахме? Не знам. Може би отговори на някои въпроси, решения, до които не можехме да стигнем сами. Речено-сторено. Пръстенът вече си имаше и кутийка, за да бъдат нещата още по-истински. Плъзнах кутийката между празните чаши от мартини към следващата му притежателка.

24 часа по-късно...

Все още е мрачно и студено. Няма го обещаното циганско лято. Няма я и новата притежателка на пръстена. Всички сме там, на уреченото място, отново поръчваме мартини, мълчим и чакаме. Влиза последна. Мокра от току-що изсипалия се дъжд, без чадър и видимо тъжна. Какво стана, в един глас питаме, разказвай! Тя изважда кутийката. Маха пръстена от ръката си, слага го внимателно вътре и я плъзга към следващата. Мълчи. Ние пак: Хайде, казвай! Поглежда ни, очите й се насълзяват и казва: Разделихме се. Този път завинаги. Настъпва мълчание. Поръчваме по още едно мартини. Благодаря ви, изведнъж ни сепва тя. Благодаря ви, че ми го дадохте. Разбрах с какъв човек си имам работа – и започна да разказва. Реших да кажа същото, каквото и ти, поглежда ме тя съучастнически. Но реших да добавя от мен подозрението, че може би пръстенът и цветята са от него. Мислех си, че това е добър повод да се опитаме да поговорим отново за деца, брак, дом. И знаете ли какво? Той не отрече! Аз го целувах и благодарях, а той ме гледаше в очите, усмихваше се неискрено и само кимаше. И какво толкова – казваме ние, – може би е искал точно това да направи, но някак си не се е сещал или не е имал смелост. Да – казва тя, – не е имал смелост. Той няма смелост нито да направи нещо, нито да не го направи, нито да каже нещо, нито да го отрече. Не ми трябва такъв човек. Не го разбирам. Нещо се счупи в мен. Видях го с други очи. Накрая ми кипна и признах. Казах му за нашия заговор и тогава той обезумя. Започна да крещи, да сипе върху мен всякакви нелепи обвинения. Взе си якето и излезе. Това е! Това се случи. Не го искам този човек до себе си. Ето ви пръстена и ви благодаря още веднъж…

Третата, която вече държеше кутийката, слушаше и се взираше в блясъка на изкуствения камък. В един момент погледите ни се стовариха върху нея. Твой ред е, казваха очите ни, а устните ни почти едновременно изрекоха: Недей! Ако нещо те притеснява, недей! Спираме. Не го взимай! Тя погледна пръстена, извади го много бавно от червеното му легло и внимателно го сложи на изящната си ръка. Стоеше й страхотно. На нея винаги са й стояли бижута много добре, особено пръстени. Погледна ни, смигна с око и с лека усмивка каза: Мой ред е.

Още 24 часа по-късно...

Днес слънцето успя да пробие тежките сиви облаци. Ведрото настроение също. Сменихме заведението. Тя беше пристигнала първа. На масата стояха две кутийки – нашата, червената, в която всички знаехме какво има, и още една, синя, стара, с изядени от времето ръбчета. И в другата кутийка имаше пръстен. Много стар и много красив. Бил на майка му, а преди това на нейната майка. Той го пазел. Повече от 30 години, преди да реши снощи, че ще го даде на нея. Супер! – казваме ние. Но как се стигна до това? Сценарият бил същият – куриер в офиса, кутийка с панделка без подател, червени рози. И се започнало – кой може да е, защо, да не е някаква грешка. Като цяло се забавлявали с историята. В един момент, уморен от въпроси и догадки, той казал: Красиво е! Красив жест! И за да стане още по-пълен денят ти, ще повторим жеста, но не анонимно. Отворил една стара кутия от обувки, извадил малката синя кутийка и й я подал. Вече съм сигурен, това е за теб! След 10 години заедно той вече знаеше: тя е жената. Погледнах я. Беше щастлива. Много щастлива.

Усмихнахме се. Казахме си наздраве и погледнахме червената кутийка, която стоеше в средата на масата и сякаш намигаше на четвъртата си притежателка. Минута по-късно пръстенът вече се беше озовал до чисто новата й халка на лявата ръка. В момента, в който видяхме халката, вкупом започнахме да я разубеждаваме. Не, недей! Може би е по-добре да не го правиш. Сватбата беше само преди месец. Да, сватба имаше, но преди това имаше и много ревност, и много раздели. А сега тя беше толкова щастлива, че са заедно, че всичко започна да се подрежда, както си беше мечтала. Недей! – повторихме. Може би друг път! Тя ни погледна. Свали пръстена и го върна в кутийката, подаде ми я и каза: Пази го! Ще ти го поискам, когато събера смелост! Въздъхнах облекчено и го сложих в чантата си.

24 месеца по-късно...

Отново сме заедно. Четирите. Пред нас – четири чаши мартини. Моят брак чукна 22 години – продължаваме да се обичаме и да разчитаме един на друг, но пламък няма. Така и не се разпали въпреки усилията, които положих. Няма изненади, няма романтика. Затова започнах сама да изненадвам себе си и с радост установих, че това работи. Чувствам се щастлива, прави ме жива.

Приятелката ми, която се раздели с мъжа, който не можеше да взема решения, сега си има прекрасен съпруг. Запознаха се две седмици по-късно в чужбина. И само месец след това той пристигна с пръстен, с цветя, изненадващо, от 5000 км, за да й предложи.
А тази с пръстена на мама? Носи го! Носи го с цялата си любов към човека, който й го даде, и с цялата си отговорност, че ще го предаде на новородената им дъщеря.

А какво стана с жената с изящните ръце? Тази, която не посмя да вземе пръстена тогава. Разделиха се. Всъщност сега сме се събрали да отбележим развода й. 24 месеца по-късно. Извадих кутийката от чантата си и й я подадох. За теб е! Малък подарък от нас. Вземи го. Сега няма кой да те пита и няма нужда да обясняваш. Носи го! Нещо ще се случи, знам. Тя ме погледна, очите й отново се насълзиха. Дали от тъга, или от чувството за свобода, което идва винаги преди любовта?

2 КОМЕНТАРА
2
LYUSI
29 април 2014, 21:35

....vse nqkoga idva chasat i vremeto da razberesh choveka do sebe si, a dali e tvoq chovek?!.........super scenarii......

1
Боряна Бойновска
15 април 2014, 14:28

Чудесна и поучителна история!Комплименти за авторката!

ТВОЯТ КОМЕНТАР