Мая Илиева ме чака в своя прочут beauty салон MG на „Патриарха" пред чаша кафе. Облечена е привидно семпло, в черно, но в нейния неповторим стил, седи с изправен гръб и прибрани колене.

Косата й е стегната в гладък кок. На ушите й проблясват миниатюрни обици, на шията - кожена връзка вместо бижу. На дясната ръка е халката й, която тя притеснено върти с пръсти, докато обмисля отговора си. Пуши непрекъснато, а изящните й пръсти жестикулират. Лицето й не потрепва, няма гримаси, само от време на време по него минава сянка от тъга или искрица от смях. Цялото й същество излъчва деликатност и финес, поведението й е изключително овладяно. Трудно е за човек, който не я познава, да си представи колко болка е натрупала в себе си.

Говорим за причините, които я карат да наруши мълчанието си. За истината и лъжата. За смъртта на съпруга й Георги Илиев, който беше убит през лятото на 2005-та година, малко след като осиновиха две момиченца. Говорим за дъщерите й, които карат лицето й да засиява. За отровно жълтата преса, която подхвърли гнусотията, че Мая Илиева е върнала едно от осиновените си деца в дом за сираци. „Никога не съм се интересувала какво пишат за мен. Но когато ми казаха това, не бях на себе си. Не мога да си представя по-голяма гадост."

Говорим и за фотосесията, която подготвяме за корицата. Мая е притеснена. Не умее да позира, не иска, не обича да я „стилизират". Успява с деликатност да ме накара да й се доверя. Нейният стил, макар и ексцентричен и много различен от общоприетия, винаги е точен спрямо мястото и времето. Бих я сложила начело на една класация за най-добре облечените жени у нас. Докато пътуваме към студиото, пуска любимата си музика - саундтрака към филма „Фрида". Кара сама колата си, със същата отстъпчивост на пътя, както навсякъде другаде.

Но в интервюто поставя твърдите граници на личната си неприкосновеност.

За съжаление, малко хора я познават. Тя не обича светските прояви и учтиво ги избягва, не дава интервюта, внимателно избира приятелите си. Беше ми много трудно да я склоня на това единствено и първо интервю за българска медия. Съгласи се от уважение към читателките на EVA, към тяхната способност за честна и интелигентна преценка.

Упорито се говори, че продаваш всичко и вече живееш в чужбина. Къде живееш, Мая? С какво се занимаваш?

В България съм. Не съм мислила да живея в чужбина. Поне на този етап. И доказателството е, че се готвя да разширя бизнеса, с който се занимавам. За никого не е тайна, че моят бизнес е отделен от бизнеса, който имаше съпругът ми. На 14 април станаха десет години от откриването на салона. Вече е време за нещо ново. Смятам, че не бих мислила за това, не бих чертала планове, дори ако подсъзнателно свързвах бъдещето си с чужбина. Аз обичам да пътувам страшно много. Имам нужда да го правя, но мисля, че още дълго време ще живея тук. В момента подготвям плановете за реновирането на салон MG - през есента той ще бъде много различен. Това е моят подарък към клиентите.
Работя и по един проект за луксозна бизнес-сграда.

Вярно ли е, че правиш втори, много по-луксозен салон с кабинети по естетична хирургия без скалпел - т.е. за разкрасителни инжекции, лифтинг с апаратура и т.н.?

Засега ще открия втори салон, към който ще има училище за фризьори - в студентски град. Преговарям с една френска фирма - „Академи Стефан", позната в повече от 70 страни в света. Те имат центрове за обучение, през които ще премине моят персонал, за да може сам да обучава. Така ще направя и MG II.

„Дюн" на Слънчев бряг, който ти обзаведе по свой проект, спечели първа награда за обществен интериор преди две години. Сега той част от твоя бизнес ли е? Имаш ли амбиции в туристическия бизнес.

Никога не съм имала амбиции в тази област. Съпругът ми имаше в съдружие няколко хотела - и на Северното, и на Южното Черноморие. Аз имах нещо общо само с един от тях - „Дюн", с идеята той да бъде имиджовата страна на туристическия бизнес. Той беше обзаведен по мой проект.

След смъртта на съпруга ти остана сама с две малки деца - на две годинки и две и половина. Как се справяш?

Щастлива съм да имам много близки хора, които ме обичат и ми помагат. В моето семейство имаме силна връзка. Имам и брат, осем години по-голям от мен, който винаги ме е подкрепял. Аз съм страшно щастлива с двете си деца и с хората, на които мога да разчитам.

Какво си казваш в най-тежки моменти, как си даваш кураж?

Мисля си, че хората получават определена доза хубави и лоши неща в живота си. Просто при мен се случват накуп хубавите и лошите. И пак има някакъв баланс.

Работила ли си като манекенка, както се писа?

Да, за много кратко време, това не беше нещо сериозно. Беше по-скоро детска история.

На колко години се омъжи?

На 21.

Била си много млада...

Да, мисля, че бях много млада. Но никога не съм съжалявала за това.

Как се запознахте със съпруга ти?

Запознахме се година - година и нещо преди да се оженим, както най-често се случва - в заведение.

Не, не е болезнено. Защото аз много пъти съм си мислила, че за хората, които са си отишли, независимо по какъв начин, трябва да се мисли страшно спокойно, да си спомняш хубавите неща и да говориш за тях нормално, без да караш хората да се чувстват неудобно, че те питат и разговарят за това. Винаги съм си мислила, дали ако знаех как ще се развият нещата, ако знаех негативите и позитивите от живота ми с моя съпруг, дали тогава пак бих била със същия човек, дали пак бих направила същия избор? Да, бих избрала същия път, бих била с него, бих постъпила по същия начин. Което означава, че аз съм имала прекрасни години, имала съм любов. Единственото тъжно нещо е, че човек среща такава любов само веднъж в живота си. Точно този тип любов. Когато се отдаваш напълно. Любовта си заслужава всички жертви.

Но още е рано за равносметка...

Аз също не искам да реагирам крайно и да правя някакви категорични изводи. Но така си мисля в момента. Освен това Георги ми направи най-големия подарък, който един мъж може да направи на една жена - нашите две дъщери. Малко преди да почине, сякаш е имал някакво усещане за това, че трябва по някакъв друг начин да допълни живота ни. Затова си мисля, че все пак съм един щастлив човек.

Обвиняваш ли за смъртта му политическата ситуация в България - безвластието, хаоса, медийната манипулация на общественото мнение дори...

Много пъти съм мислила по този въпрос... Но не мога да обвиня никого. Обвинението е нещо много тежко. Не знам. Не. Докато не знаеш със сигурност, не си видял, можеш да си мислиш всичко, но не и да обвиняваш. Няма как. Човек трябва да внимава в какво, кого и как обвинява.

Мислила ли си да съдиш жълтата преса за цялата кал, която са хвърляли по теб и продължават да хвърлят досега?

Не. Мисля, че това е под достойнството ми.

Как се бориш за истината?

Близките ми хора и близките на близките ми хора знаят истината. Отдавна престанах да се интересувам от мнението на всички други, каква е тяхната представа за истината. Истината е такава, каквато всеки иска да я види. Не мога да кажа, че не ме интересува образът, който ми е създаден изобщо, защото аз живея в това общество и моите деца ще израснат в него. Аз не живея в някакъв паралелен свят, където ми е по-уютно и по-приятно. По-скоро почнах да ограничавам появата си и изявата си в обществото.

Как определяш себе си като характер? Аз те виждам отстрани като изключително спокоен и овладян човек.

Старая се да се контролирам. Като характер? Мисля, че съм амбициозна. Аз харесвам амбициозните хора. Трудно е човек да прави атестация за самия себе си. Мисля, че би прозвучало или прекалено нескромно, или прекалено скромно.

Ако съдя от интериорния дизайн на хотел „Дюн", от музиката, която слушаш, и от твоя усет за детайла, вероятно се увличаш по източните философии.

Увлечение - не, не е толкова силно. Просто винаги са ми били интересни. Човек трябва да намери начин да си обяснява невъзвратимите неща - по начин, който го успокоява самия него, както и околните, които го обичат. Аз смятам, сигурна съм, че има живот след смъртта, иначе всичко би било безсмислено. Не знам под каква форма - дали прераждане, както се смята в източната религия, дали ... не знам, просто вярвам в това. И че човек усеща какво се случва с близките му хора, дори и да не е тук. Затова, когато земния път на някого свърши, духът му продължава да присъства.

Вярваш ли в съдбата, в това, че всеки трябва да измине път, който му е определен?

Да, вярвам. Съдбата ти предоставя възможности - минимум две, и от теб зависи какво да избереш. Все пак не можеш да измислиш „шестия вариант". Но има и нещо като късмета да избереш правилния път.

Вярваш ли в принципа, че ако човек направи добро на този свят, му се връща добро и ако направи лошо, ще бъде наказан по някакъв начин?

Вярвам, че в живота човек трябва да прави добри неща и да избягва лошите. Невинаги обаче, когато направиш добро, трябва да очакваш да получиш нещо в замяна.

Кои са най-близките ти хора днес?

Имам няколко много близки мои приятели, които са от миналия ми живот. Аз наричам миналия живот времето, което съм живяла с Георги. Връзката с тях е неразрушима. Имам и нови приятели, които съм си създала в последните години - лични познанства, хора, с които ми е интересно да общувам.

Къде живееш в момента?

Живея в покрайнините на града в къща. Малка къща на един етаж, която сама съм обзавела. Тя е това, което съм аз 100%. Мисля, че там децата се чувстват щастливи.

Колко време им отделяш? Как ги занимаваш? Какви приказки им четеш?

Винаги бих искала да им отделям повече време, отколко успявам да им дам, но се надявам да съм толкова добра майка, колкото им е необходима. Отделям им часовете преди лягане - когато се забавляваме и играем.

Какво си мислиш, докато играеш с децата?

Мисля си, че в човек е закодирано да бъде егоист. Защото е свикнал да дава любов, само ако получава. Това е 100 процента егоизъм. Той се радва на любовта, която получава, и затова отвръща с любов. В случая говоря за себе си. Сега за първи път усещам любовта, която дават децата - неподправена и безусловна. Мисля си, че възрастните не могат да обичат като тях - те винаги очакват нещо от отсрещната страна.

Може би в твоя живот предателствата и нараняванията са те накарали да мислиш така?

Да, може би. Тези неща те карат да си затваряш сърцето. Затова при децата е страшно чисто. Те са отворени сърца. Имам невероятен късмет с нашите дъщери.

Коя майка, особено сама, няма страхове. Но за момента искам да изживявам напълно щастието си с тях, докато са малки.

Страхуваш ли се, че в момента, в който тръгнат на училище, някои деца ще започнат да ги нараняват?

Със сигурност ще има такова нещо, няма как. Но се надявам, че аз дотогава ще съм взела мерки да ги подготвя за това.

Смяташ ли, че способността на един човек да е щастлив е заложена в детството му?

Смятам, че всичко, което се случва в детството, се отразява много силно на личностната изява на човека. Но способността да бъдещ щастлив е заложена в характера, т.е. човек се ражда с нея. Тя може да бъде развита, ако хората около теб се грижат за това, дават ти възпитание, любов и спокойствие. Но това е заложба, хората казват „на това му се казва щастлив характер".

Предавали ли са те близки хора, на които си вярвала?

Не знам какво имаш предвид. Понякога чувстваш като предателство някаква постъпка, а то може да не е така. Не знам... Не. Имала съм разочарования в живота си, но не смятам, че те са предателства, защото идват от хора, от които не съм очаквала безусловна вярност или любов... Мисля, че и в този случай, в този смисъл съм пощадена.

Как се виждаш след десет години? Каква искаш да си?

Не искам невъзможни неща. Искам едно по едно да правя нещата, които искам да ми се случат, без да бързам. Сега се занимавам с този проект, за който ти казах - с разширяването на салона. Правенето на втори салон. Имам втори проект, по който работя - за една малка луксозна бизнес-сграда. След това ще мисля вече за следващия проект. Едно е сигурно - няма да се спра, защото става безсмислено, ако нямам мечта или план. Ще пътувам, защото много обичам да пътувам. Имам нужда от време на време да се откъсна от действителността и да откривам нови неща.

Къде обичаш да пътуваш?

Нямам любимо място, но обичам да пътувам в топли страни, там, където има топло море. Обожавам Европа, обожавам Париж...

Правила ли си някога нещо екстремно?

Да, скачала съм с бънджи от Аспаруховия мост. А и други неща...

Страх ли те беше? Като преодоля това, как се чувстваше?

Ужасно ме беше страх. Но това е страхотен прилив на адреналин, а с течение на годините разбрах, че той ми е необходим, мога дори да се пристрастя... Как се чувстваш... Странно усещане. Искаш да се целунеш в огледалото. Бих го направила пак. С мои приятели имахме планове да скачаме с парашут, но не можахме да се организираме, трябваше да се съберем 9 човека.

Фактът, че ти се случи такъв кошмар, а ти не си озлобена... Същата доброта, същата позитивна енергия, която и преди съм виждала у теб. Как го постигаш?

Мисля, че човек, когато преживява нещата, а всеки минава през своя ад, трябва да става не само по-добър, а и по-отворен към страданията на другите! Наистина е хубаво да можеш да помогнеш на когото можеш и с каквото можеш. На този, когото съдбата ти изпраща. Аз смятам, че трябва сутрин да се усмихваш, за да ти е хубав денят. Да предизвикваш нещата.

За нас, българите, това е много трудно. Ние сме склонни да се мусим и да обвиняваме всички...

Да, трудно е, страшно е трудно да се усмихваш понякога сутрин. Мисля, че е достатъчно ти и любимите ти хора да сте здрави и да можете да мечтаете, за да се усмихваш. Има много неща, заради които човек може да се усмихва сутрин. Просто трябва да ги помним. Аз не го правя всяка сутрин, но когато ми дотежи, си го помислям.

Смяташ ли, че хората се самонаказват заради своята алчност - защото искат все повече и повече, а не се задоволяват само с това да имат любов и спокойствие?

Не, за мен е нормално хората да искат повече и повече. Това е и начин да растеш нагоре. Въпросът е да можеш да отделиш истинските ценности... да искаш нещо истински ценно, а не просто още една материална цел, която в един момент се оказва, че не ти е нужна. Ако говорим за пари, защото около тях се въртят повечето неща, бих казала, че разбирам стремежа на хората да имат повече и повече пари, защото това би могло да доведе до нещо добро не само за тях, а и за другите. Ако парите не са самоцел, ти можеш да направиш близките си щастливи с тях, можеш да помогнеш и на непознати. В нашия свят дори духовното израстване се измерва с пари, дори и архонтството (смее се). Аз винаги съм казвала, че има хора, на които им отиват пари, и хора, на които не им отиват. Значи, ако човек ги има и ги използва правилно, ако ги инвестира, за да развива мечтата си, ако помага с тях - няма нищо лошо. Въпросът е как използваш парите и каква ценност са те за теб.

Никога не си говорила за благотворителността, в която ти и съпругът ти сте били ангажирани.

Преди много години Георги беше спонсорирал дом за сираци, а публикацията във връзка с това беше много неприятна. И аз му казах: защо не направиш опровержение, за да разберат хората истината? Той ми отговори, че истинската благотворителност винаги е анонимна, иначе е реклама. Аз също мисля така, затова не искам да коментирам този въпрос. Дори това интервю може да бъде прочетено по различни начини. Въпросът е кой как е настроен. А винаги съм се изненадвала колко много хора у нас се настройват отрицателно без абсолютно никакви основания. Но то не е само към мен, а навсякъде.

Кой е най-сериозният урок, който си научила?

Трябва винаги да показваш на хората, които обичаш, че ги обичаш. Трябва да бъдеш искрен с тях. Защото ако загубиш някого, ще живееш със съжалението, че никога не си му казал какво означава за теб, колко го обичаш. Гледах покъртителен филм - той беше болен от рак, а съпругата му направи парти за приятелите му - да минат всички край него и да му кажат колко го обичат приживе. Аз не съм скривала своите чувства, но може би трябва да го правя и с всичките си приятели, и с близките си, и с децата.