текст ваня шекерова, адриана попова
артдиректор биляна иванова
фотография тихомир рачев, светослав караджов

За всички нас, хората извън Варна, които се стичаме в града през лятото, привлечени от неговото слънце, от кейовете му, от дрезгавите гласове на гларусите, от мидите, натрупани в чиниите, това е купон. Времето, за което мечтаем цяла година, събираме дрехи, пари и приятели, слънцезащитна козметика и сламени шапки. За всички тях, хората от Варна, това е животът им, сутрините и вечерите, понякога тихи и топли, понякога ветровити и пълни с морска сол. Тук те се будят с чаша кафе и тук отиват да избухнат вечер. Не знаете какво означава това ли? Е, със сигурност не сте от Варна. Избухването е варненското ще-си-отрежем-главата-довечера.
Казват, че хората тук трудно се доверяват, че не дават втори шанс и веднъж разочаровали се, забравят завинаги места и хора. Понякога изглежда така, сякаш не се интересуват от морето. Но истината е, че морето се интересува от тях. И винаги е наоколо. Често се плиска в погледите им, вълнува се в думите им, придружава ги в пътищата им. Морето е в мечтите им, дори да не си го признават.
Докато екипът ни беше във Варна, попаднахме на спектакъла на португалския цирков артист Жоао Пауло душ Сантуш. Той беше част от програмата на Международния фестивал „Театрален пристан на голямата река“. Жоао се катереше и спускаше, танцуваше и прелиташе около 6-метров пилон, закрепен във вътрешния двор на Археологическия музей. С максимален риск и без всякакво обезопасяване. Сякаш за него гравитацията не важеше. В един момент той се оказа на самия връх на пилона, сложи ръка над очите си и заприлича съвършено на моряк, изкачил се на върха на мачтата и търсещ с поглед сушата. Над нощта и Жоао прелитаха вездесъщите гларуси и всички, които бяхме в този толкова красив двор и пиехме бира, сякаш заплувахме в морето. Защото във Варна отиваш за море. За море и мечти.
Да си звезда в тениса, да изправиш мотора си на задна гума, да хвърляш бонбони отвисоко право в детските ръце, да отидеш със собственоръчно направена яхта до Антарктида, да бъдеш съвършеният Мефистофел, да нарисуваш най-веселия графит, да играеш степ и да ти плащат с усмивки. Във Варна бъди като варненци – мечтай.
И се приготви да... избухнеш.

Стоян Радев и децата
„Винаги съм искал да имам 4 деца, не ме питай защо“, казва актьорът от Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Стоян Радев. В деня, в който трябваше да се срещнем, дъщеря му си счупи ръката. Може би затова в следващия разговорът ни започва не от театъра, а от децата. И става ясно, че една от мечтите на емблематичния Мефистофел от спектакъла „Фауст“ на Лили Абаджиева във Варненския театър е тръгнала към сбъдване с осиновяването на дъщерята със счупената наскоро ръка. Стоян и съпругата му, актрисата Веселина Михалкова, просто един ден се погледнали в очите и си казали „хайде“. Синът им бил на 12, вторият им опит за родителство се оказал травмиращо неуспешен. И „в една градина с много, много деца намерихме нашата малка принцеса“. „Всяко следващо дете е като непрочетена книга“, казва Стоян.
В театъра „заплувал“ първо като сценичен работник, издигнал се до шеф реквизит. И тъй като демокрацията дошла заедно с него там, а заедно с нея – и нуждата от млади лица на сцената, режисьорите започнали да го експлоатират в спектаклите си, понякога дори повече от щатните актьори. Така получил назначение като стажант, а на всичкото отгоре от третия път го приели и в НАТФИЗ.
За първи път чуваме след такъв криволичещ път към мечтания връх някой да казва, че е галеник на съдбата. Стоян Радев обаче смята театъра за привилегия, недостъпна за повечето от нас, и твърди, че той го спасява духовно и физически.
Подробности: Стоян е от мъжете, които ти се иска непрекъснато да те пускат в дълбокото на странните си светли очи (можем да ги сравним с водите на Тихия океан в кораловите рифове). Както и да им разказваш нещо забавно – смехът му е сочен и заразителен, не можеш да го сбъркаш, дори и да го чуеш в гръб.

Илиан, морският вълк
Той е красив като древен бог и срамежлив като, като... не знам като какво. Просто няма такива хора вече, особено пък на 28 години – сдържани и обрани до степен, в която да те накарат да ги мислиш за темерути. Илиан е нашият морски вълк. По рождение – няколко поколения варненец с баща капитан, той също въздава на морския бог. Само че от дълбините на всички морета с пожелание „равен брой“. Така се поздравяват гмуркачите и водолазите – колкото пъти надолу, толкова и нагоре.
Трябва да сте се сетили вече – Илиан е водолаз. Успяваме да изкопчим признанието му, че преди да се потопи като профи, се е занимавал с други глупости: шофьор, барман, охранител, дистрибутор, фитнес инструктор... Точно така се изрази Илиан - „глупости“. Сред тях по скалата на неговите ценности се нареждат донякъде и завършването на средното военноморско училище, и висшето образование по бизнес комуникации. Но морето е друго нещо, Илиан го носи не само в очите си – тъмнозелени и почти непроницаеми, а сигурно и адреналинът му е с вкус на морска вода. За да е достоен за него, този мъж не си позволява да пуши, да боледува, да се контузва. Държи форма с фитнес и плуване, с бойни спортове, сред които и актуалните ММА (свободни боеве). По тая форма на абсолютен мъжкар са залепвали не една и две русалки от различни краища на света – Илиан, след като изкарал курс за тежководолази в Шотландия, е работил и в Тайланд, и в Египет, и във Франция, и в Гърция... Сега се подвизава на яхтеното пристанище в Созопол и има още една неосъществена мечта – да види Япония, но не като турист.



В началото - Ева
При това в създаден от самата нея рай, откъдето и най-голямото грехопадение не може да я прокуди. Галерията на Ева е първото доказателство, че във Варна мечтите се сбъдват. Ева Стоянова 15 години работила в галерия и искала от живота точно това – свое пространство, където да излага и да търгува с живопис на съвременни български художници. Да превръща всяка изложба в събитие с отбрани гости и да им доставя истинска наслада от общуването с красотата в цветове, форми и звуци. Част от тази красота е самата тя – ефектна дама, разстилаща край себе си светлина и спокойствие. Останалото са платната на Жоро Лечев, Ванко Урумов, Светлин Ненов и едно останало от серията женски тела на 80-годишния Димитър Манолов.
Подробностите: Ева е дъщеря на водолаз, която, като отиде в град без море, се чуди къде свършва той и се обърква.





Пенка и втората половина на детската й мечта
С 37 скока с бънджи и с парашут Пенка Балева не спира да материализира едно свое видение от детските години – как лети над родния си град Дряново и хвърля бонбони. „Разлетяла“ се истински от Аспаруховия мост на 67, днес е на 76. И съвсем скоро осъществила втората част от мечтата си – почерпила всички ученици от училището в Дряново, 420 деца, с бонбони. Спестявала добавката от 9 лв. към пенсията си, дадена й заради трите байпаса. Скришом от Първата сабя на флота, Стефан Балев, за когото е омъжена от 55 години. Той обаче не й се разсърдил, както не й се сърди и за всички щуротии, с които сюрпризира семейството. Обича я както в първия ден, в който я извел на разходка из Морската градина. А на 80-ия му рожден ден, все още луда и млада, го прегърнала, рецитирайки Станка Пенчева: От всички, които са ме любили, / до мен ще остане само един / и за него аз докрай ще съм хубава / неотделима, както преди.











Зоя, Нина и няма „няма“
Естествено е най-напред да забележите разликата между тях – между Зоя Веркова и Нина Петрова, треньорката й по тенис. Зоя е момичето в количката, Нина е жената около и до нея. Делят ги 20 години, които просветват в „позитивните бръчки“ край очите на Нина. Тя има семейство – мъж и син, Зоя е сирак и никога не е прохождала.
Разликите  не им пречат, защото има нещо, което ги обединява. Адски сигурни са, че ще успеят. Знам, че с нея ще прославим България, казва Нина, която тренира Зоя от година. Момичето и досега й говори на „тренер“ и на Вие. Понякога двете спорят. Понякога Зоя казва „не мога“. Понякога Нина я наказва – да изкрещи 15 пъти „аз мога“. Треньорката има собствен клуб “Тича“, специализиран за хора с увреждания. „Ако бях на 30, щях да плача. Но сега съм в една хубава възраст и вървя напред“, казва Нина (42). И подминава като глухарчета край пътя предразсъдъците, проблемите с финансирането, намирането на нова 5-килограмова спортна количка за Зоя, която тежи 32 кг, а сегашната й количка – 10 кг.
Има и лесни неща – когато двете ходят на шопинг или пък да си разменят дрехи, защото „от кръста нагоре сме еднакви“. Също това Нина да подари на състезателката си любимата си тенис ракета Babolat.
Още за Нина и клуба й на www.skticha.eu







Васил Попов и Ралица Делчева в океан за двама
Васил Попов и Ралица Делчева тръгват на околосветско пътешествие донякъде нелегално – без да кажат цялата околосветска истина на родителите на Рали. Казват им, че ще отидат само до Палма де Майорка. Отплават от Варна през ноември 2005 г. и се връщат 31 месеца по-късно – през юни 2009-а.
Пътешествието започва всъщност 6 години по-рано, когато Васил с помощта на баща си и приятели започва да сбъдва мечтата си – да си направи яхта. Когато за първи път пуска „Магнолия“ на вода, наоколо е пълно с помагачи и много повече зяпачи. Казват, че дори имало облози дали яхтата ще потъне. Не потънала... съвсем. Започнала да се пълни с вода, но след спешен ремонт положението било овладяно.
Отначало екипажът бил от шестима души, но постепенно другите напуснали борда – кой трябвало да се върне в България заради болест, кой - заради несъгласие с капитана. Така останали двама – капитанът и Ралица. Цялото им пътешествие може да прочетете и разгледате на http://sites.google.com. През главите им минало какво ли не – преживели бури и изнервящи безветрия, обръщане на яхтата край п-в Юкатан, Васил си пуснал брада, дългата коса на Ралица станала къса, след като капитанът я отрязал с ножица, плували в прекрасни местенца като Малдивите и бягали от пирати в Аденския залив. Пиратската лодка почти ги настигнала, когато се появил хеликоптер на патрулиращите в залива международни сили. От хеликоптера насочили картечница към пиратите и те се оттеглили. А виждахме лицата им, казва Васил.
За обиколката на света с яхта през 2009 г. фондация „Кор Кароли“ присъжда на екипажа на „Магнолия“ наградата „Златен глобус“ - най-престижната в българското мореплаване.
Сега Васил и Ралица имат 9-месечния Александър и една голяма мечта – да стигнат с яхта до Антарктида.



Мария, Цвета, Севдалина, Антонина, Виктория, моторджийките
250 кг момичешка сила, коси, издължени мускули, малко грим срещу 1000 ръмжаща стомана, гуми, газ-спирачки, фарове. На тази гледка трудно се устоява и докато снимаме петте момичета с мотори на Морска гара, риболовът с въдици съвсем замря. Мъжете зарязаха рибите и зазяпаха момичетата. Защото и най-влюбените в морето знаят, че най-желаният улов е на брега.
„Гримирам се, тупирам се, правя си вафли, слагам си бонето, каската, отивам някъде, махам бонето, каската и косата ми не се разваля. Това, че карам мотор, не е оправдание да не изглеждам добре.“ Думите са на Мария, която иска да събере момичетата с мотори от цялата страна в клуб „Мотоейнджълс“ (за връзка: [email protected]). И друга идея на Мария: да организира екскурзии с мотори. Както можеш да наемеш кола с шофьор, така наемаш мотор с шофьор – момче или момиче, по твой избор. И обикаляш с него страната. Ех, Мария!









Жоро Степа
„Какво е оптимист?“ - пита Жоро, намествайки импровизираната си минисцена в Морската градина, където го снимаме за EVA.
Отговорът „Песимист на хапчета“ едвам се чува в ритъма на степа, който той отмерва с налчетата на специалните си обувки върху дървената кръгла дъска.
Не зная защо прочутият шоумен разказва точно тоя кризисен виц, дали не иска да подскаже нещо за себе си. Защото се шири твърдото убеждение, че ако има някъде в България оптимист, то това е Жоро Степа, при това без хапчета. Щом е преодолял и смъртта на сина си, без да умре на място, щом продължава да танцува и да се усмихва, да разказва вицове и да вдига градуса на купона, където и да се появи.
На 61 Жоро е в завидна форма на 30-годишен. Идва с един от най-новите си сценични костюми – сатенен в цвят циклама. Води дъщеря си и внука си – Борис.
Малкият също танцува, но брейк, степът му се вижда непосилен, макар дядо му да има вече трета година студенти по вариететно изкуство във Варненския свободен университет.

















Катя и Василиса Улянови с адрес по воля на съдбата
Според Катя идването й във Варна е съдба. Преди години двамата със съпруга й Сергей са тук на почивка, когато болест на тяхна роднина ги принуждава да останат задълго. И те харесват града, наложен им от обстоятелствата. Харесват хората, климата и природата, горите – „не е такава жега като в Испания и пустиня като в Израел“. Варна става домът на сърцата им. Тук се ражда дъщеря им Василиса, и то точно на 3 март. Василиса (12) току-що е пресякла стартовата линия на бурната тийнейджърска възраст. Това, което наистина обича, е да си говори с приятели в училищния двор, докато над него прелитат гларусите с дрезгави гласове.
Катя е родена в Русия и ни посреща по руски – с водка „Рубльовка“, шампанско „Вьов Клико“, черен хайвер, сьомга, булочки и пълнени домати „еврейска закуска“. Но може да го направи и по български. Много харесва зеленчуците в нашите рецепти. Любимото й българско изобретение е чушкопекът. Нарича го „нанотехнология“ и го подарява на приятели.
Любимо варненско място за Катя, а и за доста от живеещите във Варна руснаци е ресторантът на Грандхотел Лондон - „Мусала“, сладкарницата му и сауната с нейната зала за релакс, в която можеш да си поръчаш масаж, да изпиеш чаша чай. За добра кухня отскача и до Златни пясъци – до грузинския ресторант срещу х-л „Адмирал“.
Катя няма носталгия по Москва и по безумния й ритъм на мегаполис. Щастлива е, че във Варна животът й пулсира спокойно, че не трябва да засяда с часове в трафика, за да отиде на тенис или йога. И че сутрин през прозореца на апартамента може да види море и дървета.



Въздушният Миро
Обикновено може да бъде видян в Морската градина, близо до входа й. Миро е човек, който пропагандира: кокилите (специални приспособления с пружини за бързо ходене и триметрови подскоци), паркур, стрийтрикинг (правене на салта по улиците, предни, задни, каквито ви хрумнат), дайвинг, каране на колело, скейтборд, каране на мотори, на ATV, въртене на огньове. С други думи, Миро е онова нещо във Варна, което скача, бяга, пързаля се, предизвиква усмивките на минувачите и много иска повече хора да правят като него. Иска да изтрие намръщените лица и да чува по-често: „Абе как го правиш това, човек?“ И той да показва как. Клубът му се казва Powerjump – powerjump-bg.com. Може да го наемете да разчупи събитието, което организирате. Например сватбата ви. Бъдещата ви свекърва ще го оцени... може би.







Фарс и Маус
Най-известните варненски графитисти. Могат да облекат в емоция и цвят нещо толкова тривиално като трафопост. Общината не воюва с тях, дори им е дала специална грамота за разнообразяване на градския пейзаж. Къде ли са ги открили, за да им я връчат? Никой (почти) не знае лицата им. За Фарс се говори, че ходи с раничка със Спайдърмен. И че се казва Алекси. Маус е Виктория, но тя напоследък не била във Варна. Връзката с тях минава през хостела „Йо-хо-хо“, където са рисували по стените. И, хора, не лепете тъпи обяви върху графитите им – бухалите на Фарс и Маус са абсолютно защитен от нас варненски вид!