Никога не би ти хрумнало, че само преди шест-седем години същото това момиче е тежало само трийсет килограма, косата й е била опадала, а тялото й - покрито с рани, тъй като на практика между кожата и костите не е имало никаква подкожна мазнина и раните са се получавали дори от простото триене на дрехите.

Обикновено анорексията се свързва с натрапчивото желание у подрастващи момичета да постигнат кльощава манекенска фигура. Историята на Ива е различна. Тя никога не е искала да отслабне. Просто в един момент е отказала да живее. И причината за това не е унищожителна драма, а тиха, смъртоносна неудовлетвореност, която я убива ден след ден, капка по капка - подобно на китайско мъчение...

Всичко започва през 1996 г. Ден преди сватбата си Ива си загубва паспорта и решава, че това е лоша поличба. Тя самата не е сто процента сигурна, че Мъжът до нея е Мъжът за нея, въпреки че вече пет години са заедно. В началото двамата са щастливи. Ива работи в неговата фирма за продажба на авточасти като счетоводител. В един момент обаче усеща, че мъжът й се опитва да я моделира. Казва й как да се облича, как да се държи... И тя започва да се старае да му угоди, макар цялото й същество зверски да се съпротивлява.

"Винаги съм била слаба, никога не съм имала смелост да отстоявам желанията си. Откакто се помня, все някой изисква нещо от мен - майка ми, мъжът ми - и никога никой не ме е поощрявал."

Освен всичко това мъжът й набързо решава, че бизнесът му е потръгнал, и се отдава на волен и безхаберен живот - излизания, приятели, алкохол... Алкохол.

"Нещата между нас не вървяха. И бизнесът не вървеше, просто защото мъжът ми смяташе, че може да не полага усилия за нито едно от двете, а те да си се развиват прекрасно. Отгоре на всичко разбрах, че е некоректен с клиентите и накрая аз трябваше да оправям всичко, което е забъркал, а това бе много обидно за мен."

"Не знам как се случи. Ще го чуеш често от момичета с диагноза анорексия. Просто започваш бавно да потъваш. Най-напред идва депресията, после безразличието. Когато казвам безразличие, имам предвид наистина безразличие - просто гледаш в една точка и не намираш в себе си нито сили, нито мотив да направиш каквото и да било друго. Тогава бях много несигурна в себе си. Не защитавах позициите си и се оставях да ме мачкат".

За капак на всичко Ива се влюбва в друг мъж - много странен, много тайнствен. "Така поставяше нещата между нас, че аз никога не се осмелявах да го попитам има ли семейство и изобщо да му задавам каквито и да било въпроси. По-късно разбрах, че формално има жена и дете, за които се грижи, но с които не живее. Този мъж обаче беше моето "бягство от реалността". Всъщност каквото и да правех в онзи период, все беше бягство".

Ива спира да яде. Не й се яде, нищо не й се прави, като робот е. Отслабва, топи се, но не признава, че е зле. Периодите на тотална апатия се редуват с периоди на хиперактивност. Близките й хора също са сякаш слепи за това, което се случва с нея. Когато някой съсед или приятел казва на майка й: "Какво става с дъщеря ти?", тя говори за нейното състояние все едно Ива се прави на интересна или проявява каприз. И друго казва - че е инат и от инат не яде. "Не беше права - казва Ива. - Просто отказах да живея. Каквото и да правех, го правех механично. Исках да променя нещо, а разбирах, че съм безсилна. Всъщност анорексията е реакция на безсилие. Все едно да се опиташ да спреш земята да се върти така, както се е въртяла милиони години. И понеже не успяваш, спираш ти. С мъжа ми вече живеехме сякаш на различни планети. Но когато си достатъчно слаб и не можеш да кажеш "тръгвам си", започваш да потъваш.

В началото на 1999 г. Ива тежи трийсет килограма. "Цикълът ми спря (между другото и до днес не мога да се справя с хормоналния дисбаланс, влязох в ранен климакс), а бях само на 28 години. Косата ми започна да пада. Искаше ми се да лежа и да не мърдам изобщо. Но най-силно исках да заспя и да не се събудя никога. Просто усетих как смъртта идва."

Освен че теглото й е на ръба на критичния минимум, около два месеца и половина Ива не е спала. Изобщо. В резултат на цялото изтощение има халюцинации. Постъпва в болница, където й правят няколко вливания с глюкоза и й дават приспивателни. Дълго време след това Ива ще бъде пристрастена към приспивателните. "Тогава разбрах, че наистина имам проблем. До този момент си мислех, че е поредната ми депресия. Не мога да опиша каква изкривена престава имах за себе си. Гледах се в огледалото и не виждах нито кокалите, нито петната плешивина по главата ми, нито синините по тялото, нищо. И това продължи до момента, в който тялото ми даде да разбера, че ако не взема мерки, съм дотук."

Едва сега и майката на Ива разбира, че нещата са зле. "Майка ми винаги е искала от мен да съм някоя друга. Никога не ми е давала одобрението си или поощрението си за каквото и да било. Днес ми обяснява, че това й поведение се е дължало на липсата на опит."

Първото, което майка й прави, е да я включи в групова терапия. Ива отива само веднъж на сбирка и е ужасена. "Видях хора с най-различни проблеми - алкохолизъм, депресия след загуба на близък и т.н. И всичките събрани на едно място. Тези групи са изключително плашещи, защото те посрещат с такава агресивна любезност, нахвърлят се да те прегръщат, да те целуват напълно непознати хора, да не говорим, че после трябва да споделяш историята си с тях, да изслушваш техните. След първия път изобщо не се върнах. Майка ми непрекъснато намираше някакви психоаналитици и ме заставяше да ходя при тях с изречението: "Ти си абсолютна егоистка! Ако не искаш заради себе си, поне заради майка си отиди."

Ива се среща с доста психоаналитици заради майка си, но бяга от всичките. Тогава брат й - "единственият ми близък човек" - я води в София при психиатър. "Беше най-ужасното преживяване. По коридора срещнах момичета-скелети, които изглеждаха неадекватни и абсолютно безпомощни. Най-лошото е, че аз самата не осъзнавах, че изглеждам по абсолютно същия начин."

През декември 1999 г. Ива напуска мъжа си, напуска и "другия" и се изнася в дома на родителите си. Нарича този момент "моментът на абсолютния срив", но в същото време, сякаш удряйки се в дъното, намира сили да се изтласка нагоре. Или както се казва в една мъдра сентенция: "Там, където има опасност, има и спасение".

Спасението - това са две жени
Точно тогава Ива се запознава с двете лекарки, които започват да я връщат към живота - д-р Снежана Николова, хирург и иглотерапевт, и Радослава Ангелова - хомеопат. "Те ми вдъхнаха кураж и единствени от всички подобни специалисти не отключиха агресията в мен. Снежана ми каза нещо много просто: трябва да си намериш занимание, да правиш нещо, което наистина харесваш. И аз осъзнах колко всъщност не съм харесвала работата си като счетоводител. Започнах да се интересувам от йога и няколко пъти посещавах часове по класическа йога, но тя не ми харесваше, беше ми скучна. Когато си стъпих на краката, се върнах и в залата по тае бо. Преди да се разболея, често ходех на тае бо и мисля, че връщането ми към спорта ме спаси."

Скоро след като отново е в залата, инструкторката излиза по майчинство и предлага на Ива да я замести. Ива не само се справя, но дори увеличава групата. Когато инструкторката-титулярка се връща, Ива вече е достатъчно сигурна в себе си и се премества в друга зала, където води собствени курсове. Тогава й хрумва да разработи собствена система и така създава фетбърнинг йога - комбинация от каланетика, пилатес и класическа йога, подходяща за съвременния начин на живот.

"Хора, които ме познаваха от курсовете по тае бо, се записаха при мен и на фетбърнинг йога. Само че постепенно осъзнах, че самият факт, че съм във Варна, ме привързва към стария ми живот и старите ми проблеми. Срещах се с едни и същи хора, предъвквах едни и същи неща. Тогава брат ми предложи да се преместя в София и аз го послушах. Той ме свърза с Магдалена Малеева, която точно тогава разработваше своя фитнес център, и така започнах."

Сега Ива живее почти изцяло във фитнес център "Малеева". Вечерите й до една, включително и събота и неделя, са ангажирани с курсове, като към тае бо и фетбърнинг Ива прибавя и бели денс. Превърнала се е и в истински диетолог, може надълго и нашироко да обяснява как трябва да се храниш, от какво да се откажеш, на какво да наблегнеш, докато самата тя си поръчва с церемониална последователност класическо обедно меню в пълен вид - супа от броколи, пилешко на скара и дори бисквитена торта с дълго кафе. "Все пак тренирам всяка вечер по три часа", казва тя в отговор на мълчаливото ми изумление.

Питам я взима ли все още приспивателните - нейния кошмар. "Не, зарязах ги, и то от раз. Беше много мъчително, но наистина се бях пристрастила към тях."

Ива твърди, че спортът я е спасил, и затова се държи здраво за него. На въпроса какво прави, когато не е в залата, отговаря по странен начин: "Не чета. Не мога да чета. Пред очите ми минават 100 - 1000 страници, от които не съм запомнила нищо." Тя наистина живее в залата. Казва, че е щастлива, когато наблюдава как хората, които идват на тренировки при нея, се променят и започват да се харесват.

"Да се харесваш, според мен, е най-важното. От всичко, което ми се случи, се научих поне на едно - че човек трябва да е много внимателен към себе си и да е нащрек. Защото от собствен опит знам, че може да потънеш, без дори да разбереш."