Когато съм чела вашите книги, като че ли най-интересни са точно срещите с хората, не толкова природните забележителности. Ако трябва да си спомните един човек, кой би бил?

В Мадагаскар срещнахме една възрастна селянка. Говореше много добре френски, защото го е учила, когато Мадагаскар е бил колония. Беше разведена. Мъжът ѝ бил алкохолик и я биел. Живееше в село в Южен Мадагаскар, пълен с пясъци и кактуси, много храбра. 
С.: Тя беше като майка на цялото село. А там върлуваше малария. Само през последната година бяха умрели 3 малки деца. Попита ни как се грижим за нашите деца. Имахме у себе си семенца от растението артемизия (от нея се извлича лекарство срещу малария, б.р.), което носим от Африка, дадохме ѝ и я научихме да го отглежда. 
А.: Следващата година се чухме по телефона, защото все пак в това село имаше телефон. Жената ни каза, че е дала от нашите семенца на всички деца в селото и никой не е умрял. 

Толкова километри сте извървели. Не ви ли се сливат пътуванията? Знаете ли къде сте, когато се събудите сутрин?

Никога не сме се чувствали объркани. И в София не се чувстваме изгубени. 

Един от първите ви африкански домакини, в Зимбабве, ви пита: наистина ли всички французи са луди? Вие луди ли сте?

А.: Французите са креативни. Нямаме петрол, но имаме идеи. Понякога са лоши. Ние сме артисти на пътя. Каручката съм я направил с тези две ръце, въпреки че съм учил политически науки. Смятам я за много красива. За нас красотата е важна. Искаме да приличаме на хората, с които се срещаме. Да се слеем с тях. Това е прост принцип на междукултурното общуване. Затова учим и местния език, знаем техните песни, молитви, националния им химн. На пътя нашата уязвимост е нашата сила, тя предизвиква добротата у хората.