Докато четях за африканското ви приключение, бях впечатлена от описанията на изранените ви до кръв стъпала, травмите, болките от тендинита. Как са краката ви сега? 

А.: Никакви проблеми нямаме. 
С.: 4 години в Мадагаскар децата ни ходеха боси, без обувки. Като дечицата на малгашите. Страх ни беше да не се наранят и ги карахме да си обуят обувките, отказваха. Имахме даже песничка: обуй си обувките, обуй си обувките. Един ден им казах – добре, не искате да си обуете обувките. Ако се нараните, ако се убодете, защото акациите имат дълги бодли, не искам да чувам оплаквания. Имаше едни малки буболечки, паразити, които се завираха под ноктите и трябваше да ги изваждаме с иглички. Беше ужасно. За тях не беше проблем. Не ни боли, мамо! 

А какво да се прави с пришките и мазолите от ходене?

С.: Трябват ви вълнени чорапи. И да няма шевове. 
А.: Най-доброто е вълна, не памук. Памукът запазва влагата и от това се получават мазолите. В Африка ходехме със сандали, боси, имахме африкански крака. 

Александър, наричате Соня вашия редник Джейн, защото понася всякакви натоварвания и несгоди. А вашият приключенски чин какъв е?

С.: Той е Макгайвър. (Герой от едноименен екшън сериал със солидни научни знания, които използва за нетрадиционно решаване на проблеми, б.ред.) Поправя всичко и винаги намира разрешение на проблемите. 
А.: Постоянно трябваше да поправям каручката и да решавам откъде да минем. Понякога каручката трябваше да плува в реки, и то огромни като Амазонка, широки по 300-400 м, със силно течение. Дърпали сме я с въжета с пироги, иначе трябваше да я оставим да отплува в морето. Имахме и платно, и когато вятърът беше благоприятен, той я буташе.

Трябваше да съм изобретателен, защото на един мост се падаха 40 счупени. Сам ги поправях. Вадехме дървета от водата, завързвахме ги с лиани  и така правехме мостове, за да може зебутата и каручката да минат. Беше уморително, но си беше приключение. Ако отделиш време, мобилизираш се, вложиш енергия и размисъл, всичко е възможно.  

Соня, разкажете какво е да си жена на път. 

На пътя нямаш пол. Буташ наравно с мъжете. В Мадагаскар не го усетих толкова, там вече бях Майка, но в Африка хората ни смятаха почти за двама мъже. Опипваха ме да проверят дали съм жена. В Мадагаскар имах любим момент. Носехме голям пластмасов леген, закачен под каручката, и много бидони, които пълнехме с вода. Любимият ми момент настъпваше вечерта, когато приключвахме с пътя. Пълнех легена с вода. Около мен тревите се полюшваха от вятъра. Музиката на насекомите и аз под звездите и луната… Имах малко пластмасово канче, с което се поливах, и усещането беше разкошно. Цялата мръсотия и умората от деня се отмиваха от мен. 
А.: През тези 4 г. ние бяхме щастливи. Носехме малко неща, но нямахме нужда от повече. Бяхме заедно, нахранени, спяхме добре, всеки ден откривахме нови неща. И най-големият лукс – не бързахме, имахме време. 
С.: 4 години лукс.